Как в Израел и САЩ приобщават малцинствата? Възможно ли е да бъде приложен този модел у нас? Защо на България вече трето десетилетие не й се получава интеграцията на ромите, а става точно обратното – циганите се превръщат в проблем, с чието решение малцина искат да се занимават. Тези въпроси обсъдихме с г-н Яков Джераси, който развива обществена дейност именно в посока на интегрирането на малцинствата. Неговата основна рецепта е една – образование.

- Г-н Джераси, какви са наблюденията Ви върху ромската общност у нас и откъде произтичат нейните проблеми?

- Имам опит с циганите в България. Още тук ще уточня, че самите те предпочитат да бъдат наричани цигани - така се обръщат един към друг. С налагането на названието „роми“ те може би решиха, че нещо ще се промени към тях, ще бъдат по-щастливи. Но помежду си те не го приемат като обръщение. Аз съм в България от 1993 година. Около 1998-1999-а започнах да се занимавам с циганската общност. Първите ми по-сериозни срещи с официалните представители, тогавашните лидери в махалите, бяха още през 1997 г. Водих с мен част от тях първо в САЩ. Там ги заведох на срещи в централата на ООН. В американския град бяха на мероприятие, където се видяха с бившия държавен секретар Хенри Кисинджър, големия активист за граждански права Джеси Джексън, с тогавашния кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани. Бившият премиер Филип Димитров бе посланик и превеждаше. Циганските лидери бяха много впечатлени.

- Да уточним – Вие сте водили ромски лидери, а не обикновени представители на общността?

- Да, точно така. Не желая да казвам имена, защото съм имал и негативни случки с тях зад граница.

- Може ли да разкажете някоя?

- Няколко месеца след визитата в САЩ ги заведох при Мери Робинсън (бивш шеф на Върховния комисариат за човешките права в Женева – б.а.). От българското посолство изпратиха човек да ги придружава. И там се представиха отлично въпросните лидери. Но и стана проблем, който сега ми звучи смешно. Настанихме ги да спят в имението на една графиня. Тя направи дарение за циганите у нас – камион, пълен с обувки. Той безпроблемно тръгна към България. Реших, че всичко е наред и се прибрах, а тях оставих в къщата за гости на графинята. Късно вечерта тя ми се обажда и казва - „Твоите приятели са арестувани“. Веднага я помолих да ми даде номер на полицейското управление, в което са задържани. Оттам ми обясниха, че хванали циганските лидери в местен търговски център, където под старите дрехи били облекли нови, направо от щандовете, и се опитали да излязат от магазина. За да ги извадя от това положение, обясних на полицаите по телефона, че при българските цигани има обичай когато купуваш нещо ново, да го сложиш под нещо старо или върху него. Те се съгласиха, че става въпрос за неразбиране на традиции и ги освободиха (смее се). Когато си дойдоха в България аз просто им обясних, че повече с тях няма да работя. Това звучи като анекдот, но показва начина на мислене дори на самите лидери.

- Какви други проблеми виждате у циганската общност у нас?

- Друго, което ме впечатлява все още в махалите, е че самите водачи не харесват циганската общност. Циганите не харесват циганите. Повече от негативните думи за тях идват именно отвътре, от самата махала. Не ги измислят българите, евреите, или някой друг. Много често чувам циганин да каже на друг „Мангал“. Тази дума съм я научил от тях. И каквото и да се прави за тях, то винаги стига до едно ниво, откъдето няма как да се продължи. Но не вдигнах ръце от тях.

- Какво правите днес за циганите в България?

- От 20 години организирам конкурс за есе на тема „Спасяването на българските евреи“. Тази година за пръв път имаме две деца циганчета, които спечелиха. Те сега завършват училище. А преди две години имахме първите мюсюлмани победители. Правим тези инициативи, за да покажем, че няма значение от какъв произход са децата.

- Доста сте уверен в познанието си относно ромите в България?

- Сигурно някой ще ми каже – „Ето, дойде от Израел и започна да дава акъл, без да знае нищо“. Циганите в България са много и през последните години са сочени за най-големия кошмар. Но никой не се занимава сериозно с това, че отпадат рано от училище. На много места в страната те са много голям компонент от населението и не може да бъдат оставяни неграмотни. Не е това начинът.

- А какъв е начинът те да бъдат интегрирани?

- Ще ви дам пример. Работя с кметицата на град Левски Любка Александрова. Преди няколко години дойде при мен съпругът на Ципи Ливни, която беше министър на външните работи на Израел. Той се казва Нафтали Липшиц и ми заяви, че от всеки град може да направи чудо. Казах му - „Ок, ела в България и пробвай“. Преди 2 години дойде и отидохме в град Левски. Той се запозна с циганската общност там – това бе началото. След това с г-жа Александрова заминахме на посещение в Израел, където двамата гостувахме в училище за бежанци, което бе наскоро построено. Там децата са минали през Синайската пустиня с родителите си, за да стигнат до Израел. Много от тях са от Африка, общо има ученици от 55 страни. Концепцията на ръководството на това учебно заведение е, че всяко дете има дарба в някоя сфера – математика, спорт, пеене. Именно това развиват – талантите им. Учителите насочват децата към предметите, които им носят удовлетворение. Дори благодарение на усилията на ръководството официалните власти разрешиха да има обяд в училището. Директорът убеди образователното министерство на Израел, че това е необходимо, защото децата са от различни култури. На тези обеди ги води класната ръководителка, която по време на храненето им показва социалните привички и обноски – как да ядат културно, какво да говорят. Това безспорно помага. Другото нещо, което бе развито много успешно, е доброволчеството. Хора с повече свободно време, например пенсионери, по няколко часа седмично се занимават с един ученик и му помагат с уроците. В Израел да бъдеш доброволец е традиция, докато в България тази дейност не е популярна. Забелязал съм, че Българският червен кръст (БЧК) работи по въпроса, като разчита основно на млади хора. Това показва, че и тук това е възможно, но трябва да се развие много.

- Какво още може да разкажете за израелското училище, което давате като пример за интеграция?

- Ами, отваря врати в 7:00 часа и спира работа в 22:30. Тоест на практика през голяма част от времето това е домът на децата, тъй като те нямат място, което да нарекат така. Въпреки че не живеят в училището, те го чувстват като свой дом.

- На какво учат основно децата там, освен че развиват уменията им в областите, към които имат интерес?

- Учат ги на английски, на иврит, как да ползват компютър. Доброволци сядат с техните родители и им показват как да попълнят формулярите, необходими за оформяне на документите им.

- Как могат да помогнат тези примери на България?

- Пак ще се върна на град Левски. Там сградата на училището е в окаяно състояние. Как да ходят децата в нея? Освен това те отпадат от учебния процес основно заради социалния си статут – поради липса на обувки, дрехи, учебници. В домовете си циганските деца дори нямат баня. Това са неща, които може да се видят без да се ходи до Левски – има го и в Пловдив, и в София, и в другите големи градове. Зад гробището в Пловдив има цял цигански град. Огромен хаос – няма течаща вода, да не говорим за тоалетни. Сякаш живеят в каменната ера. Не могат да пишат и да четат, часовник със стрелки не разпознават. Никой не се грижи за техните социални нужди. А ръководството на това училище, за което Ви разказвам, прави именно това – грижи се дори за социалните нужди на децата и семействата им.

- А какъв е проблемът на самите цигани, защото има мнения, че те не желаят да бъдат интегрирани?

- Това е от липса на знание в тяхната общност. Но да, правят много бели и обществото не ги обича. Към тях тук я няма тази толерантност, която я имаше към моите сънародници по време на Втората световна война. И нещата се влошават все повече.

- Сещате ли се за други примери, които можете да дадете?

- Да, в САЩ провеждат политиката на утвърждаване, което е обратното на дискриминацията. Тоест стимулират представителите на отритнатите от обществото групи, да завършат гимназия, да влязат в университет. Ето, сега българските общини ще получат 80 милиона евро за проекти за ромската общност, които ще се дават за проекти за работа и по-добър достъп до социални услуги. Това може да е добро начало и за образованието.

- А каква е ролята на самите преподаватели в процеса на интеграция?

- Трябва да вярват в това, което правят. Аз намирам учители и директори, които да са отдадени на работата си. Наистина преподавателите в голямата си част са такива – раздават се на повече от 100%. Въпреки ниските заплати те правят всичко за децата.

- Въпросните 80 милиона евро дали ще бъдат приложени по правилния начин, защото в последните 20 години по неофициални данни в страната ни са постъпили много повече, но реален резултат няма.

- Е, ако с парите се правят конференции, както досега, това ще е пълна глупост и загуба. Средствата трябва да се насочват към социални и образователни услуги. Да осигуряват топла храна, да дадат на някой директор на училище възможността, когато види, че детето няма подходящите дрехи, да му ги осигури. Да се дават пари за книги, учебници, помагала. В тези неща трябва да се инвестира и системата ще проработи.

- Тоест досега парите за ромите са насочвани грешно?

- Специално за тях да. Ние не работим само с циганите, ами и с турците мюсюлмани. Но там ситуацията е разделена на две. Едните, които са в Кърджалийско, са много добре интегрирани, като помаците. Последните са отлично вписани в българския живот и нямат проблеми с образованието. Но турците, които са в средната част на страната, през годините придобиха навиците на циганите и на практика няма разлика между тях.

- Какво е генералното решение?

- Американският модел, за който говорих преди малко, е много добър. Всяка гимназия или университет, който получава подкрепа на държавно ниво, трябва да приема определена квота от малцинствата. Трябва да ги търсят под дърво и камък и да получат субсидия за тази квота. Да, знам, че българите ще кажат - „А, така ли? А за нас защо няма?“, но същата съпротива имаше и в САЩ. До днес има проблеми, но няма начин. Иначе няма стъпка напред. В САЩ, знаете – ставаха основно спортисти, защото университетските ръководства се сетиха, че в тези сфери могат да развиват представителите на въпросните общности. Футбол, баскетбол- търсят таланти още от ранните класове на гимназиите. Взимат ги и и така става интеграцията.

- В разговора разказахте, че сте водили представители на циганската общност в чужбина. Продължавате ли да го правите?

- През последните две години заведох две цигански семейства до Божи гроб в Израел. Всичко мина много добре, но те не знаеха географски къде се намират и трябваше да им обяснявам. Последният път с мен беше и депутат ром от миналото 43-тото Народно събрание. Беше приет от заместник-председателя на Кнесета (израелския парламент – б.а.). Човекът се представи много добре. Но дори на това ниво, български народни представители от цигански произоход, има проблем с образованието. Затова вярвам, че сме длъжници на циганските махали. Проблемът не е решен и не се решава. Това е моделът на Франкенщайн – създаваме чудовище, което някой ден ще ни унищожи. Ето, пак ще дам за пример Израел – навремето там направиха цели градове, където се занимаваха с бедуините. И отново водещото в тези места беше образованието. Всичко минава оттам – училището играе най-важната роля в Израел.

- Как се финансира образованието в Израел?

- Помагат много и дарителите. В който и университет да влезете, няма ъгъл, където да не е написано името на някой дарител – фирма или физическо лице. Всички искат да участват в този процес на образование. В България тази традиция липсва, както и доброволчеството, за което говорихме преди малко. Другото, което е, касае управлението на висшите учебни заведения. Университетите се управляват не от ректори, а от Борд на директорите. Той решава кой да е ректорът и той го отстранява. Не им харесва как работи и му казват - „Не ни харесва как вървят нещата, много съжаляваме, но сте отстранен“. В борда членуват хора, които или могат да дават средства, или да намерят такива фирми, които да ги осигурят. Те са пряката връзка с финансите, които влизат в университета, те са тяхно задължение. Такъв е и американският модел. Тук вузовете са се превърнали във фабрики за дипломи и се финансират от броя на студентите, за които държавата дава пари.

Нашият гост

Яков Джераси е роден на 5 октомври 1946 година в София. Три години по-късно семейството му емигрира в Израел. Завръща се в България през 1993-та и започва да се занимава основно с благотворителна и обществена дейност.