10 години без Радостина Константинова

Журналистката е съосновател на Пресгрупа „168 часа“

Създаде стандарт в новата журналистика 

Минаха десет години, откакто ни напусна Радостина Константинова, един от създателите на пресгрупа „168 часа" и дългогодишен главен редактор на в. „168 часа". Със съвестната си и упорита работа като разследващ журналист тя зададе нови, съвременни стандарти в тази трудна професия.

Радостина почина в Ню Йорк след тежка битка с рака на 4 август 2010 г. едва на 49 години. Известната журналистка е родена през 1961 г. в Несебър. Израства в семейство на прочути лекари - дерматологът д-р Константинов и педиатърката д-р Вангелова са едни от най-уважаваните личности в Бургас и областта. Завършва бургаската английска гимназия „Гео Милев“ и през 1980 г. е приета с най-висок бал във Факултета по журналистика на СУ. След дипломирането си започва работа във в. "Отечествен фронт". Там се запознава с Петьо Блъсков, Владо Райчев, Емил Петков и Драго Василев, с които по-късно правят Пресгрупа "168 часа".

Радостина бе известна разследваща журналистка. Освен на "168 часа" тя е съосновател и на Пресгрупа „Монитор" и главен редактор на в. „Политика". Работила е в телевизия „7 дни" и в кореспондентското бюро на Асошиейтед прес у нас.

След себе си Радостина остави прекрасен син и биография, която написа тихо, но упорито. Днес приятелите и колегите й оценяват все повече и повече големия й принос към модерната българска журналистика.

Последния път, когато...

Радостина Константинова отговаря на въпроси в популярната рубрика на сп. „Тема“ от 19.02.2007 г.

... танцувах.
Беше в един пиано-бар. Стана страхотен купон, а музикантите отказваха да изсвирят „Лейла“ на Ерик Клептън, защото не била подходяща за танцуване. Аз пък се заинатих и направих така, че накрая всички в заведението скандираха „Лейла“. Е, музикантите я изсвириха.

... си купих книга.
На площад „Славейков“ има една сергия - на нея можеш да намериш всякакви книги, които са издавани отдавна и е проблем да се открият дори в интернет книжарниците. Последния път, когато пазарувах там, си купих всичко на Казандзакис - все книги, които обичам, но които нямам, защото съм ги раздавала.

... четох жълт вестник.
Днес. Аз съм „всеядна“ в четенето на вестници.

... направих „удар“.
Искрено се надявам, че той предстои. А иначе последният ми „удар“ така и не видя бял свят.
Работехме по случая „Моторна лодка“. Ако си спомняте, италианският сенатор Паоло Гудзанти обяви, че атентатът срещу папата е бил поръчан на българските тайни служби от ГРУ - руското военно разузнаване. Сенаторът се позова на български агент на ЦРУ под кодовото име „Моторна лодка“, който уведомил тогавашния резидент на управлението в Рим. Въпросният резидент е Олдрич Еймс - човекът, който излежава доживотна присъда в САЩ по обвинение в шпионаж в полза на КГБ. Успях да открия в кой затвор е Еймс, но се оказа, че с него може да има контакт само по пощата. Написах му въпросите си и след два месеца получих отговор. Но след изречението „Всичко, което мога да кажа за „Моторна лодка“, е:...“ пасажът беше изтрит. Властите в затвора бяха цензурирали писмото. Така увехна този удар.

... застанах зад кауза.
Надявам се да е всеки ден. Защото приемам, че журналистиката е кауза.

... исках да сменя професията си.
Като дете исках да стана лекар. Баща ми беше дерматолог и ходех всеки ден в кабинета - научих се да познавам краста, розов лишей, даже гледах препарати под микроскоп. И досега мога да поставям някои диагнози. Съжалих, че не съм станала лекар само веднъж - когато баща ми се разболя тежко. Но като изключим този случай, май не съм искала да сменям професията си. Понякога се уморявам и се изнервям, защото работата е напрегната. Но пък не може да ти омръзне - а най-важното в една професия е да ти е хоби.

... плаках
Бях прочела някъде изречението: „Тя не плачеше без публика“. Явно много ме е впечатлило, защото всеки път се сещам за него, когато ми се доплаче и наоколо има хора. Гледам да се наплача, когато съм сама и да нямам публика, но невинаги успявам.

... срещнах интересен човек.
На остров Крит има едно малко селце - Ставрос, където е сниман филмът „Зорба гъркът“. Преди три години там видях възрастен човек, който се появи на плажа със статуетка „Оскар“. Донесе я от кръчмата досами морето. Оказа се, че това е операторът на филма - Уолтър Ласали, който е получил наградата точно за този филм. По-късно се върнах да го интервюирам и разбрах, че е дошъл да изживее старините си в Ставрос, когато се оженил за първи път в живота си - на 71 години. Дал е „Оскар“-а в една от трите кръчми в селото - тази, в която е най-добрата готвачка. И всяка седмица прави безплатни прожекции на стари филми за местните. Защото киното, както го разбирал той, е мъртво.

... направих нещо на инат.
Съвсем не е последният път, но имам един емблематичен пример в живота си. За много кратък период работих в телевизия „7 дни“ и се занимавах с новините. На втория или третия ден, след като отидох там, се появи някаква новина, свързана с аферата „Сапио“. Имахме почти две минути текст по случая, но проблемът беше, че нямахме достатъчно кадри. Тогава реших, че текстът може да мине на фона на стопкадър - абсолютно вестникарско решение. Как ли не ме убеждаваха редакторът и репортерите, че това не става за телевизия. Аз - не и не, ще върви така. После, като видях емисията, ми прилоша. Но поне събрах всички и си признах, че те са били правите.

... бях безразсъдна.
В морето. Имам някаква много странна фобия от очила и водолазни маски - просто не мога да ги търпя на лицето си. А една от мечтите ми е да видя небето от дъното на морето - през пластовете вода. Уж тренирам с маска и уж започнах да свиквам... Точно бях влязла навътре с маска и шнорхел, когато изведнъж ме хвана фобията. Ужасно се паникьосах.

... се влюбих в място.
Влюбвам се в острови и винаги, когато мога, гледам да избягам до някой остров. Но колкото и да ме привличат екзотични места, никога не изневерявам на Несебър, където съм отраснала.

... приятел ме разочарова.
Аз преброих приятелите си преди почти десет години, когато заедно с моите колеги напуснахме Пресгрупа „168 часа“, която бяхме създали. В началото, когато започнаха да оредяват хората около мен, се почувствах много зле. После си дадох сметка, че това всъщност ме е обогатило и ми е помогнало да осмисля истинските стойности. Покойната Ориана Фалачи казва, че болката в живота е като солта - тя му придава вкус. Така че сега имам по-малко приятели, но знам, че са истински.

... се влюбих.
Беше край морето, там, където някога беше къщата на вуйчо ми, с която свързвам най-хубавите мигове в детството си.

... плувах навътре в морето.
Винаги плувам навътре.

... се почувствах безсилна.
Най-страшно е безсилието да спреш смъртта. Има диагнози, с които човек не може да се пребори, дори да има страхотен дух. Изпитах това безсилие - да усетиш, че животът на най-близкия ти човек се крепи на една тънка паяжинка и тя се къса, а ти не можеш да направиш нищо.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения