Надежда. Това е единствената дума, която изплува в съзнанието ми, за да опиша настроението и чувствата на протестиращите в София в края на 1989 година. Малцина са знаели какво ще се случи в Източна Европа през тази емблематична година.

Перестройката, за която говореше Горбачов през 1985 г., прерасна след няколко години в “Нежна революция” в Чехословакия, “Падане на Желязната завеса” в Полша, “Падането на Берлинската стена” в Източна Германия, “Демократичен преход” в България, “Кървава революция” в Румъния, “Войната в Югославия”...., а всичко беше един предопределен край. Краят на “Студената война” със сключеното на 2-3 декември 1989 г. споразумение край Малта между ръководителите на Съединените щати и Съветския съюз Джордж Х. У. Буш и Михаил Горбачов. Но аз и хилядите митингуващи през есента на 1989-та умирахме от страх по площадите да не ни арестуват милиционерите или да ни пребият от бой, защото никой от нас не можеше да предположи, даже през ум не ни минаваше, че Тодор Живков скоро ще бъде свален от власт.

Един урок по политически театър за българите, тръгнали тогава по своя четиридесетгодишен Мойсеев път в търсене на нашата бленувана Обетована земя - свободата на духа.