140 години от рождението на чл.-кор. Йордан Захариев

Йордан Захариев през 1957 г.

„Пръв разбивах пъртината в България за географско-етнографските проучвания“

„Акъл, деца, акъл – он с пари не се купува!“

Още през 2007 г. общинският съвет в Кюстендил взима решение за издигане паметник на видния учен чл.-кор. Йордан Захариев. Вече десет години обаче това решение е само на хартия. Сменят се партийните лобита в управата на града, но запазването на историческата памет пак е в дъното на градските приоритети. П

ериодично се провеждат научни конференции, посветени на неговото значимо изследователско дело, говори се, че трябва да се преиздадат трудовете му… И с това тържествата за поредната годишнина приключват. Но колкото повече текат годините, толкова записаното, класифицираното и обобщеното от Йордан Захариев става все по-ценно. То е лицето на Кюстендилския край – една уникална българска област с богата история, култура, традиции. Да не говорим за езика – мелодичен, звучен, шопски.

Освен другите видни граждани на Кюстендил (акад. Йордан Иванов и акад. Ефрем Каранфилов) Йордан Захариев е знакова личност от първата половина на ХХ век – учител, изследовател, етнограф, географ, историк и фолклорист.

Роден на 3 март 1877 г. в Босилеград (днес в Република Сърбия), той завършва педагогическото училище в Кюстендил с отличен успех. Две години учителства в Босилеград и през есента на 1897 г. става студент в Историко-филологическия факултет на Софийския университет.

Завършването на специалностите “География” и “Педагогика” с пълно отличие му отваря вратите за блестяща научна кариера и чиновническа служба в МНП, но той предпочита да се завърне в родния край и да удовлетвори една своя страст – да твори наука. Отново е учител в Босилеград, след това в Кюстендил. По-късно е директор на девическата (под негово ръководство учителства Елисавета Багряна) и на смесената гимназия. Предпочел провинцията, отказал асистентско място в СУ и мястото на главен уредник в Етнографския музей в София, началник на средното образование в Министерството на народното образование по лична покана на акад. Михаил Арнаудов, Захариев прекарва живота си в Кюстендилския край, проучвайки неговия бит, култура и традиции. И както той самият казва в предговора на сборника за народни умотворения и народопис “Каменица”, “пръв разбивах пъртината в България за географско-етнографските проучвания”.

Йордан Захариев прави проучвания по селата и паланките, въоръжен с една дузина моливи в чантата, няколко тетрадки голям формат и фотоапарат. Понякога му помагат негови ученици. Дава пари на интервюираните, защото им е отнел от работата на полето. Така прави и Владимир Димитров-Майстора, който е плащал на своите модели надница, равняваща се на труда на възрастните копачи и жетвари.

Приседнал на двора, Захариев старателно пита, записва. Не бърза, иска всичко до зрънце да събере, да не се разпилее, защото времето измива, отнася. Забравя се. Прилича на старателен събирач на житни класове.
Над 50 години обхожда всяка къща и хижа, говори с всеки човек в Кюстендилската котловина, в Пернишко, Трънско. Област на неговите изследвания са антропогеографията, фолклорът, етнографията, социологията, диалектологията. Превес в проучванията му имат битът и езикът на населението, тъй като устното народно творчество все повече се забравя, а народният говор бързо губи характерните си местни особености. Книгата му “Кюстендилското Краище” е първото поселищно изследване в България. Още като студент той ходи по време на летните си семестри в най-бедния край (до границата със Сърбия), но няма смелостта да издаде книга. Тя се появява през 1918 г. В предговора на сборника за народни умотворения и народопис “Кюстендилското Краище”, издание на БАН, той пише: “Една от многото причини, поради които ние, българите, слабо познаваме отечеството си, е и тази, че липсват монографски изучавания на отделни кътове от страната. С цел да допринеса нещо към въпроса за основно изучаване географията и етнографията на нашето отечество, написах настоящата книга. Тя е резултат от няколкогодишен труд.” Други негови забележителни трудове са: “Каменица” (1935), “Пиянец” (1949), “Кюстендилска котловина” (1963), “Упътване за антропогеографски изучавания в България” (1928), “Село Слокощица” (1929), “Още нещо за шопите” (1944). Автор е на помагало по български правопис – “Български правопис. Речник и препинателни знакове” (1933). Особено приносна към историческата наука е книгата му “Чипровци. Поселищно-географски проучвания с исторически бележки” (1938). Повечето издания са обогатени с направени от него снимки на къщи, хора, цели села, гори, долини, битови предмети. В началото на ХХ в. там можем да видим цветни снимки на уникални български носии от Кюстендилския край, което е рядкост за тогавашната издателска практика.

Историкът Денчо Митев си спомня: “Хората почтително му снемаха шапки за поздрав и тихо казваха: “Учителят! Директорът!” Защото това бе техният учител и директор на техните деца. Човек с висока култура и широки научни интереси, притежаващ организационни способности и педагогически опит.”

Събираческата дейност е тежка, деликатна, много време се изисквало за нея, склоняване към разказ, отваряне на душата на анкетирания. Пък и хората не били много словолюбиви, те се срамували от битието си, от напуканите длани, които криели в скута си. Чувствали се като на изпит пред този солиден господин. Но търпението, ентусиазмът, благородството, изписани по лицето на този българин, предразполагали селяните да се отпуснат и непринудено да разказват за себе си, за рода и селото си. Разказвали приказките, пеели песните. Канели го на християнските празници Великден, Лазарица, Коледа.

През летните ваканции на 1926, 1927 и 1928 г. Йордан Захариев започва проучвания на Каменица (малка географско-етнографска област, която се намира в най-югозападните покрайнини на България, между Осоговската планина на юг, границата със Сърбия и Македония на запад, планините Краище на север, Лисец планина на изток).

Точно тук се намира и моето родно село Бистрица, днес почти изчезнало. Един от най-добрите събеседници на Йордан Захариев бил прадядо ми Рано Митрев. Дядо е бил над 75-годишен, нямал слабост към земята, всичко оставил на синовете и дъщерите си, а той обичал да седи на гумното край новата си къща, строена по европейски вид, и да размишлява за живота и съдбините човешки. Той бил любопитен човек, знаел много песни, приказки и гатанки, едни си измислял и стъкмявал, други помнел от предците си и винаги, когато имало събиране вкъщи, намирал начин да каже нещо и по този начин младите да знаят какво е било, как се е живяло.

На Йордан Захариев не му било удобно ей така да отклонява стария човек от задължения и често казвал: “Бай Рано, аз ще се разплатя с тебе, ти не се бой! Изкуството чини пари, а нашата работа е повече от изкуство.” Дядо отговарял, че не иска нищо, само да се върши работа, да се запише това, що знае, за да се помни от хората и се предава нататък, защото “Човек е шумка, духне ветър, отнесе го.”

От него Захариев записал няколко песни, 4-5 приказки, разкази за местни обичаи, заричания, баяния и други. Дядо Рано бил щастлив, че е намерил човек, който с радост го слуша и разпитва. Не искал да чуе за армаган или някаква плата, казвал му кои са хората от селото и от околните села, които могат да му помогнат в “писаческата” работа.
“Пропътувал съм до насита надлъж и шир тая отстранена погранична област, като съм се задържал в някои села по цяла седмица – пише Захариев. – Смея да кажа, че познавам и последното кътче на нашата покрайнина, познавам добре почти всички селяни, от които можеше да се вземат някакви сведения, да се съберат материали, успях да спечеля тяхното доверие и затова искрено и с обич разкриваха душата си пред мене.”

Веднъж Й. Захариев разказал на бай Рано как великият руски художник Репин рисувал картината “Запорожци пишат писмо до турския султан”. В центъра на композицията има едно “смеещо се теме”, на запорожец в гръб, но така било изразително, че веднаг грабвало зрителя. За да нарисува това смеещо се теме, на художника позирали четворка картоиграчи, които правели така, че този с гърба към него винаги да печели. Репин плащал от джоба си.

По-късно дядо, впечатлен от разказа на Й. Захариев, често го разказвал в малко приказен, преувеличен вид, че художникът дал торба жълтици, за да нарисува запорожеца. А те го питали: А ти какво получи? “Акъл, деца, акъл – он с пари не се купува!”

Йордан Захариев е един от основателите и пръв председател на туристическото дружество “Осогово”, председател на културно-стопанското дружество “Кюстендил”, председател на Народно читалище “Братство”, уредник на градския музей. Той е сред личностите, които ръководят протестите в Босилеградско срещу прилагането на Ньойския договор и окупацията на Западните покрайнини през 1920 г. Участва в акцията на бежанците и е председател на Учредителния конгрес (1924) на Организацията на Западните покрайнини.

Наследниците му даряват на Историческия музей в Кюстендил трудовете му, ръкописи, богата библиотека, награди, лични вещи и над 350 снимки и техните стъклени плаки. По повод 140-годишнината Регионалният исторически музей ще издаде албум със снимки, свалени от тези стъклени плаки. А през есента на 2017 г. ще се проведе научна сесия, посветена на делото му, с участието на специалисти от БАН.

Йордан Захариев умира на 8 май 1965 г. в Кюстендил. През 1998 г. той е удостоен със званието “Почетен гражданин на Кюстендил”. Сред неговите наследници, които имат отношение към българския език и култура, днес е неговата правнучка Анжела Димчева – поетеса, журналист, литературен критик. Писателят Стефчо Стойков отбеляза в медиите по повод безхаберието на кюстендилските общинари: “Йордан Захариев е един великан. Никога не е забравян. Винаги е цитиран и възвеличаван. Голямото му патриотично дело, уви, много често се подминава. Подминават го немощните духом. Тези, които не могат да признаят грамадната му фигура. Един истински учен и българин. Паметникът е отдавна въздигнат в народната памет. Събориха нарочно родната му къща в Босилеград, но над нея се издига един светъл лъч, който продира небето над България.”

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Добре, че понякога се сещаме за тези, на които, не е преувелечено да се каже, се крепи българщината. Йордан Захариев сигурно не е единствения събирач, но за да се намерят и другите – трябват търсачи.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.