„Само талант не е достатъчен, трябва и много труд“, казваше Иван Абаджиев.

Папата на щангите си отиде от този свят на 85-годишна възраст, а зад гърба си ни остави богато наследство. Абаджиев бе начело на националния ни отбор близо 30 години. За това време неговите състезатели спечелиха 12 олимпийски, 57 световни и 64 европейски титли, направиха и около 450 подобрения на планетарните рекорди. Старшията, както го наричаха всички, въвежда двуразовите тренировки, които са негов патент. Негови са и триразовите тренировки, съчетани с адаптация на организма и възстановяване.

Сред възпитаниците му са Наим Сюлейманоглу, три пъти покорил Олимп, Нораир Нурикян, двукратен златен медалист от игрите, както и Янко Русев, Андон Николов, Благой Благоев, Златан Ванев, Николай Пешалов, Александър Върбанов....

„Всички състезатели са ми любими, когато побеждават - споделяше треньор №1 на България за XX век пред вестник „Труд“. - Всички съм ги прегръщал и целувал.“

Абаждиев признаваше, че през цялата си кариера - и като спортист, и като треньор - е изпитвал удоволствие от добре свършената работа. Но е имал и нещо като съмнение „дали пък не е можело още“. Категорично отричаше да е „алхимик“, както го наричаха. И смяташе, че ключът към успеха се дължи на отличното му познаване на биохимията.

Самият той започва със спорта като гимнастик. Но го намират за ненадежден и се отказва, за да се захване с щанги. Още на първото републиканско прави пет поправки на националния рекорд. Работи върху увеличаване на силата си, като носи 500 кг на раменете си, придвижвайки се 10 метра. А с 600 кг прави 5-6 крачки, като личното му тегло е 71-72 кг, което е неистово натоварване.

На първото си голямо състезание - световното Техеран'57 - печели първия медал за България - сребро. Отива и на игрите Мелбърн'56, изравнява дори олимпийски рекорд, който две минути по-късно е подобрен. В крайното класиране е седми, само с тренировки в родния си град Нови пазар.

„Готвих се по моята методика - двуразово, която след 1969 г. стана основна не само за щангите, но и за целия български спорт“, казваше той.

Епохата „Абаджиев“ започва 12 години по-късно, когато е обявен за старши треньор на националния отбор. Заради тежките натоварвания пет пъти е гонен от поста. „Но аз вярвах, че единственият път е това - бе категоричен той. - Питам: „Можеше ли съвременните мои постижения да бъдат постигнати без допълнителен фактор (б.р. допинг)?” Твърдя, че може. И ето пример. Защо в природата дивите животни са по-бързи, по-ловки и по-издръжливи от домашните? И методиката ми се основава на този принцип, на дивата природа. Момчетата вдигаха по 3-4 тона цял месец и накрая правеха световни рекорди. Пред очите ми!“

А ключът към тактиката му по време на състезание е златното правило - първият опит във всяко упражнение е за Абаджиев, за да бъде избегнат провал. Вторият е за отбора, тоест за колективния успех. А последният трети е според максималните възможности и цел на тежкоатлета. Така националите, които не спечелиха в Мексико'68 нито една точка, на следващите игри в Мюнхен'72 вече са с три титли и три сребърни медала.

Освен с успехите името на Абаджиев е свързано и с най-шумните скандали за употреба на допинг, които са три и са през 12 години. В Монреал'76 са ни отнети злато и сребро заради анаболи. Други двама състезатели губят титлите си в Сеул 88 заради диуретика фуросемид. А в Сидни 2000 трима тежкоатлети се разделят със златните си отличия пак заради фуросемид. Препаратът обаче не е изрично посочен от производителя в лекарството ороцетам. По-късно българите са оправдани заради замърсената опаковка, но петното остава.

От спорта се оттегля обиден и отвратен от задкулисните игри.

Абаджиев 6 пъти е определян за треньор №1 на годината в анкетата на в. „Труд“. Той получи признанието на журналистите и за най-добър наставник на XX век.

През 1990 г. Старшията е избран за депутат в 7-ото велико народно събрание, но работата не му приляга и напуска още същата година по свое желание. А преди 4 години получи най-високото държавно отличие - орден „Стара планина“ първа степен.

Никога не е искал да живее извън България, но животът му се обръща в тази посока. Вече на преклонна възраст работи като съветник в САЩ. А намира смъртта си в Германия, където живее при дъщеря си Ангелина.

Старшията си отиде с чувството, че е недооценен. И това бе най-голямата му болка. До последно искаше да е полезен, дори през ноември бе на посещение при националите. И казваше: „Човек, надхвърлил 70-те, вече може да помага със съвети.“ Правеше го, ако, разбира се, му ги поискат.

По душа бе лирична натура. Пишеше стихове и рисуваше. Обичаше и животните.

„Мисля, че изпълних своя човешки дълг, към държавата и към спорта - заяви Абаджиев в едно от последните си интервюта. - Направих немалко. И не съжалявам за нищо.“

Сбогуваме се със Старшията на стадион „Васил Левски“

Съболезнования до близките на Старшията изпратиха от спортното министерство, което обяви, че ще подпомогне семейството да изпрати достойно именития ни треньор в храма на българския спорт - стадион „Васил Левски“. Датата и часът ще бъдат обявени допълнително.

„Той отдаде целия си живот на любимия си спорт и записа името си в историята на треньорската професия“, се казва в съболезнователното писмо от Румен Радев, президент на Република България.

„Благодаря ти за услугите, които си дал на света - написа в социалната мрежа бившият турски състезател Халил Мутлу, който е три пъти олимпийски шампион. - Светът, който винаги те е уважавал!“

Болката си от кончината на Старшията не скри и Златан Ванев, №1 в света в три различни категории. „Напусна ни един велик човек, със страшно добро сърце, най-великият треньор! Той е виновен за това, което сме в момента - шампиони, с които България се гордее. Той е човекът, който направи така, че България да плаче от радост, когато ние бяхме на подиума!“