Юбилеен сборник със статии и интервюта на покойната италианска журналистка Ориана Фалачи излезе по повод 50-годишнината от една от най-значимите години в историята на XX век. Сред публикуваните материали на Фалачи в книгата „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико” са разпитите на свидетели на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, интервюта с Далай Лама, с едно от главните действащи лица на виетнамската политическа сцена тогава –министър-председателя на Южен Виетнам Нгуен Као Ки, и др.

Италианските издатели на световно известната журналистка Ориана Фалачи (1929–2006) – „Рицоли”, публикуваха юбилеен сборник с материали на видната интелектуалка по повод половинвековния юбилей от една от най-значимите години в историята на XX век: 1968.

В книгата „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико” четем авторските текстове на Ориана Фалачи, писани от различни краища на света и засягащи редица ключови процеси, променили хода на историята на човечеството. Сред тях са разговори с очевидци на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, интервюта с Далай Лама и министър-председателя на Южен Виетнам Нгуен Као Ки, коментари за брутално потушената Пражка пролет в Чехия и др.

Фалачи, която обикаля цялото Земно кълбо, за кратко време се превръща в икона на военната журналистика. През повратната 1968 г. италианката отразява конфликта между Израел и Палестина, противопоставя се на американската инвазия във Виетнам, пише за бурните промени в Латинска Америка, Китай на Мао Дзъдун и т.н.

Сред материалите й, публикувани в „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико”, са текстове, свързани с възхода на Ричард Никсън по пътя му към победата на президентските избори в САЩ, със Студената война, расовите борби и движенията за граждански права, както и социалните протести в Европа – все актуални за времето си теми, които продължават да оказват влияние върху развитието на света и до днес.

Част от статиите в сборника са препечатани за първи път от броевете на „Л`Еуропео” от 1968-ма, които са своеобразен дневник на тази преломна година.

Книгата започва с пояснителните думи на Ориана Фалачи, отправени в отговор на запитване на капитана на специална оперативна група на карабинерите (РОС) в Италия Масимо Джираудо: „Наясно съм с вашата работа и безкрайно я ценя. Освен това съчувствам на карабинерите. Те винаги умират първи. Заради другите. Но ако наистина търсите информация за споменатите от вас години, уви – аз съм най-неподходящият човек. Както е видно и от моите статии, всъщност от 1967-а до 1975-а почти постоянно съм била на фронта във Виетнам. Когато не бях във Виетнам, се намирах в други далечни страни. В Индия или Бангладеш – заради индийско-пакистанската война. В Хонконг или Макао – покрай маоистките бунтове. В Бразилия или Перу – по време на местните размирици. В Йордания и Израел следях близкоизточните конфликти. В Мексико, където бях много тежко ранена по време на касапницата на площад „Тлателолко“ и излязох от строя за няколко месеца. Единственото изключение от този вид работа бяха космическите полети. Следях ги от Кейп Кенеди между една военна кореспонденция и друга. Рядко се връщах у дома, тоест в Ню Йорк, където живея от трийсет години. Още по-рядко – в Италия, там отивах набързо – само за да видя възрастните си родители.”

Преводът на „1968. Дневник на една критична година. От Виетнам до Мексико” от италиански език е на Иво Йонков. Корицата е на художника Дамян Дамянов.

Откъс от „1968. Дневник на една критична година. От Виетнам до Мексико”, Ориана Фалачи

Кървавата нощ, когато бях ранена

Един изключителен журналистически документ: ранена в сряда, 2 октомври, в град Мексико по време на тежките инциденти на Площада на трите култури, Ориана успява да изпрати разказа си за „Л’Еуропео“ от болничната стая. Състоянието й не позволява да седне пред пишещата машина, затова записва своето свидетелство на магнетофонни ленти, които биват преписани без изменения. Никой репортаж не би могъл да бъде по-образен, по-драматичен от разказа на живия й глас.

Град Мексико, октомври

Ориана Фалачи, ранена в сряда, 2 октомври, в град Мексико по време на тежките инциденти на Площада на трите култури, ни изпрати своя разказ от болничната стая. Състоянието, в което се е намирала след раните и претърпяната операция, не й е позволило да седне пред пишещата машина. Въпреки това тя е поискала да получим нейното свидетелство за събитията, в които е била също и главно действащо лице, затова е записала на ленти целия си разказ. Записът, пристигнал от град Мексико, трае два чaса и половина, с неизбежните повторения, забавяния и прекъсвания на едно свидетелство, направено на глас от човек още в състояние на шок заради смъртоносния риск, на който се е изложил. Ориана Фалачи ни изпрати лентите и ни препоръча да използваме нейния разказ, за да направим предаване за случилото се на 2 октомври в Мексико. След като изслушахме ролките, решихме да предадем точно казаното от нея, без да променяме нищо. Никой репортаж не би могъл да бъде по-образен, по-драматичен от разказа на живия й глас. От време на време разказът й е прекъсван от стонове, от влизащи и излизащи от стаята лекари и санитари, от паузи заради умората на нашата колежка. Репортажът на Ориана Фалачи, който публикуваме, е повече от разказ: това е един изключителен журналистически документ.

(В началото на лентата се чуват гласове, има хора в болничната стая, в която се намира Ориана Фалачи. Една медицинска сестра й казва на испански да не се върти. После започва разказът на Ориана Фалачи.)

Чувствам се зле, в главата ми още цари хаос. Виж, има нещо, което ме измъчва повече от болката, от ужасната болка в рамото, в белия дроб, в коляното, в крака, измъчва ме повече от физическата болка: измъчва ме този кошмар, който се завръща и ме обсебва. Физическата болка се понася, но кошмарът – не. Не е кошмарът от войната във Виетнам, там видях плашещи неща, бях свидетел на ужасни битки и потресаващи опасности, но беше различно, защото знаех, че отивам на война. Човек тръгва за Виетнам и знае, че отива на война – и от едната, и от другата страна има въоръжени хора: знаеш също, че се стреля и от двете страни. Но случилото се тук вечерта, когато бях ранена, не беше война. Беше жестоко, защото това не беше битката при Дак То, не беше битката при Да Нанг, не бяха различните сблъсъци в делтата на Меконг, около границата с Камбоджа или кой знае къде. И нямаше нищо общо с войните, които повече или по-малко сме виждали всички с тази професия, виждали сме ги като кореспонденти. Разбираш ли? Не беше война. И не трябваше да бъде една кървава нощ. Наблягам на това, защото се опитвам да си обясня кошмара, който ми се явява отново и отново през нощта.

Историята от онази вечер е следната: после ще се върна назад и ще ти разкажа защо, как се стигна до това. В сряда беше насрочена демонстрация на Площада на трите култури в град Мексико, за пет часa. Мисля, че този площад е един от най-големите в град Мексико, а и от най-известните, казва се така, защото в известен смисъл символично обединява трите култури на страната: ацтекската, испанската и модерната – има испанска църква от 1500 година, има основа на ацтекска пирамида, има и модерни сгради, построени сега. Студентите винаги са го избирали за демонстрациите си – не само защото се намира в квартала „Тлателолко“ и така е достатъчно близо до техния университет, но и защото е много голям, има много подстъпи и пътища за бягство: лесно е да се дойде, лесно е да се излезе. А в тази страна винаги е добре хората да се събират на места, където се стига бързо и бързо се бяга оттам.

Аз вече бях свидетел на подобна демонстрация на Площада на трите култури, точно на следващия ден след пристигането си в Мексико. Точно там, на подобна демонстрация, се запознах с водачите на студентите и бях започнала да ги интервюирам. Пристигнах в нощта между четвъртък и петък, а в петък се проведе тази демонстрация. Първата, на която присъствах, и затова ми въздейства дълбоко. Впечатлиха ме хилядите момчета и момичета, защото те са такива, да знаеш, на тринайсет, четиринайсет, шестнайсет, осемнайсет, най-много на двайсет и три, двайсет и четири години. Бедни момчета и момичета, защото само малка част от мексиканските студенти са деца на буржоа. Огромната част са деца на селяни, работници и мнозинството от тях са в Политехниката. В Политехниката отиват децата на работниците и селяните: тогава ти виждаш онези млади хора, които не са като нашите студенти – с чисти ризи, току-що изгладени пуловери, лъснати обувки, а са неугледни и приличат на селяни, които в неделя отиват на село, както в Италия преди двайсет-трийсет години, а може би и днес. И са малко свенливи, пламенни, изпълнени с ентусиазъм, но свенливи като селяните. Трогнах се да ги видя подредени – всички заедно.

Миналия петък тези момчета и момичета се бяха събрали на Площада на трите култури за възпоминание на мъртвите, защото вече имаха мъртви, мисля, около стотина, от 26-и юли, деня, в който започнали полицейските репресии. Онзи петък имаше полиция, само полиция, а не армия; но се бяха събрали на терасата на Училище номер 7, още окупирано от правителствените части. Това училище има фасада точно на Площада на трите култури. Откъм модерната част на площада бяха дошли момчета и момичета, имаше и майки на убити от полицията учащи се. По този повод се запознах с някои водачи на Comitato della huelga, стачния комитет, и ги интервюирах. Речите се произнасяха (това е важно, защото завчера точно там се случи касапницата) от терасата на една сграда, нещо като общински небостъргач, който гледа точно към Площада на трите култури. На всеки етаж в сградата, наречена „Чихуахуа билдинг“, има голяма тераса с доста ниски перила и там участниците слагаха високоговорителите и говореха. Повтарям, проявата беше трогателна, защото по някое време имаше възпоминание за мъртвите: валеше и всички онези момчета и момичета стояха неподвижни под дъжда. Когато демонстрацията свърши, даже по време на минутата мълчание за мъртвите, някой светна със запалка, после друг, трети, и още, по целия площад се видяха огънчета, малки блуждаещи огънчета, навсякъде имаше пламъчета: пламъчета, пламъчета, пламъчета, от запалки и клечки кибрит, които изгасваха, като изгаряха пръстите. Докато някой се сети да навие вестник и да направи факла, всички започнаха да навиват вестници и тръгнаха един след друг, дълга нишка към моста със запалените факли, като пееха студентска песен: Goya, Goya. Cachu, cachu rara, cachu cachu rara, Goya Goya Universidad. Не означава нищо, само детински звуци, и това е песента на университета; песента на Политехниката е: Gueu, Gloria a la cachi cachi porra, a la cachi cachi porra Gueu pin pon porra Politecnico Politecnico gloria. Такива са опасните песни.

И докато пееха pin pon porra cachu rara, тези хлапаци се отдалечиха и това беше опасната демонстрация, която би трябвало да застраши стабилността и провеждането на Олимпиадата. След тази демонстрация мексиканското правителство реши да изтегли войските от университета, окупиран още от първите дни на септември. Тогава, за да отпразнуват изтеглянето на войските от университета, което после се оказа само частично, студентите насрочиха друга демонстрация, отново на Площада на трите култури; те ми казаха, че тя ще бъде много важна и ще е добре да я видя, затова отидох.

(На това място от записа се включва гласът на лекар, който пита Ориана как се чувства. Отговорът е: mal, doctor, muy mal. „Боли ме целият гръб.“ Лекарят казва, че ще й сложи инжекция за през нощта. После разказът продължава.)

Демонстрацията трябваше да започне в пет. Четвърт час преди това аз бях на Площада на трите култури и той вече бе наполовина пълен. На различни тераси в онази общинска сграда с изглед към площада вече бяха някои от водачите на студентите, но по-голямата част се бяха събрали на терасата на третия етаж, където имаше високоговорители със знамена, мексикански знамена и знаменцата на стачката, които са в червено и черно. За нас те са цветовете на анархистите, за тях – не. За мексиканците знамето на стачката е в червено и черно: не е нито анархистично, нито антианархистично, то е само знамето на стачкуващите. Когато работниците стачкуват, издигат това червено-черно знаме. Не са повече анархисти, отколкото комунисти или католици, либерали или нещо друго.

Четвърт час преди пет площадът беше пълен наполовина, аз пристигнах, качих се на терасата на третия етаж и там намерих Гевара – един от водачите, Мануел – друг водач, и едно момче, което учи биология и е син на селянин. Мануел пък е син на музикант и учи в Консерваторията. Видях и Марибила, струва ми се, че това момиче учеше медицина. Попитах как вървят нещата, дали има полиция наоколо, дали очакват атака. Те ми отговориха отрицателно, изглеждаше, че демонстрацията ще бъде спокойна. В действителност на терасата на Училище номер 7, където предишната седмица по време на другата демонстрация, онази с факелното шествие, бях наблюдавала през цялото време granaderos с насочени автомати, сега нямаше никого, гренадирите ги нямаше. Междувременно площадът се изпълваше по невероятен начин: мисля, че в разстояние на десет минути дойдоха три-четири хиляди души. Докато площадът се изпълваше, пристигна Анхел, друго момче от лидерите на Генералния комитет на стачката; изглеждаше много обезпокоен и ми каза: „Знаеш ли, закъснях, защото почти целият площад на три-четири километра оттук е обграден с блиндирани коли и камиони, на едно място има преградена улица, струва ми се, „Мануел Гонзалес“, преградена е с трийсетина камиона, пълни с войници с картечници – те не пускат никой да минава. Трябваше да заобиколя отдалече и затова пристигам със закъснение“.