По принцип е демократична практика, която има своето конституционно основание в индивидуалното право на петиции към властта

Има разлика обаче между застъпничеството, което осъществяват организациите с идеална цел в обществен интерес и онези, които представляват частния бизнес

Не е случайна иронията в заглавието. Онзи ден GRECO – политическият формат на Съвета на Европа, който осъществява мониторинг на корупционната среда в отделните държави-членки, препоръча изрично България да приеме Закон за лобизма. Преди това Европейската комисия, поне от 2003 г.-2004 г., системно препоръчва същото. Но албанските реотани на българската политика имат едно от своите пословични изражения именно в дълголетната сага около все така неслучващата се законодателна уредба на лобистката дейност.

Свидетелствам лично за това, като автор и вносител на първия по-цялостен и прецизен законопроект в тази област, внесен в НС през 2002 г. и като съавтор на следващия, изработен от междуведомствената работна група под егидата на омбудсмана през 2006 г.-2007 г., чийто координатор бях и която включваше представители на правителството, парламента и неправителствения сектор (“Трансперънси интернешънъл”, Асоциация “Аксес”, “Журналисти срещу корупцията”). Двата законопроекта бяха принципно различни. Този от 2002 г. беше национална адаптация на американския правен модел на регламентация на лобизма, защото в Европа по онова време нямаше дори наченки на такава уредба, извън мъглявите теории за ролята на “групите за натиск” върху политиката. Внесох го с ясното съзнание, че българските реалности се отличават значително от тези в САЩ, където лобизмът се формира като специфична търговска дейност по занятие в резултат от спецификата на тяхната политическа география и конституционна система. Беше важно обаче по тази материя да започне широка обществена дискусия. Първо, за да се образова общественото мнение, че такъв закон има антикорупционен характер, а не означава узаконяване на корупционната практика частни интереси да плащат на депутати да внасят закони, каквото мнение се ширеше, включително сред мнозинството от тогавашните парламентарни групи. И второ, за да се започне отнякъде по дългия път до бъдещото приемане на такъв закон. Парламентарният архив от Комисията по въпросите на гражданското общество в 39-о НС, ръководена от Емил Кошлуков, навярно пази томовете със стенограми и становища от обсъждания на този законопроект с работодатели и синдикати, с граждански организации и експерти. Имаше важни предложения, които значително подобряваха предложените законови норми. Имаше и такива, които водеха истерична кампания не срещу конкретния законопроект, а отричаха по принцип обществената необходимост от такава уредба - политико-икономическо-неправителствената констелация, която днес е метаморфозирала на политическата арена в “Демократична България” и “Продължаваме промяната”. Същите до болка познати и до днес персонажи, строени по ведомост, се тръшкаха из телевизионни студия и сричаха злобни вестникарски пасквили (фейсбук го нямаше още) как демокрацията била в опасност, а самата идея – повтарям, не алинеите на законопроекта, а самата идея! - за регламентация на лобизма - била мракобесие. Тогава проектът я добута само до гласуване на първо четене и там си остана, защото нямаше нито воля, нито разбиране по темата в политическото ръководство на мнозинството от НДСВ.

През 2007 г. обаче Европейската комисия отново поиска България да приеме такъв антикорупционен закон. Тогава в държавната антикорупционна стратегия, приета от Министерския съвет, се предвиди създаването на междуведомствената група, която вече споменах. Междувременно обаче бяха настъпили и съществени промени на европейско ниво – започна формирането на юридически подходи и механизми, които отговарят повече на континенталните реалности и се отличават от американските. Заложихме тъкмо тази нова, европейска философия в законопроекта.

Накратко, американският модел възлага на самите органиизации, които осъществяват лобистка дейност по занятие, административната тежест по задължителна регистрация и разкриване на информация за целите, бюджетите и контактите с изпълнителната и законодателната власт. Докато европейският модел е доста по-хлабав и възлага тази тежест предимно на институциите на Съюза, които следва да разкриват информация за обсъжданията на проекти за регулации и политики. Този законопроект беше внесен от депутати от различни партии от парламентарната комисия за противодействие на корупцията в 40-то НС, начело с Бойко Великов (БСП). Но инициативата, макар и част от държавната антикорупционна стратегия, приключи пак до първо четене. В следващи парламенти Любен Дилов-син преписа моя законопроект от 2002 г. със запетайките и го внесе от свое име в НС, вероятно без да знае, че неговата философия отдавна вече не е актуална, защото се формира европейска такава. Всеки от тези опити се сблъска с непреодолима стена от разноцветна партийна съпротива. Понеже ги натискаха от Европа, се правеха, че искат да приемат такъв закон, но истината беше, че нямат никакво желание. Силно, макар и приятно, бих се изненадал, ако се случи нещо различно с поредната международна препоръка по темата – тази на GRECO. И все пак, както писах в една статия в печата още по-рано - през 2000 г., а по-сетне и в мотивите на законопроектите, регламентацията на лобизма е част от „триадата” правила, които осигуряват прозрачност на политическия процес.

Лобизмът по принцип е демократична практика, която има своето конституционно основание в индивидуалното право на петиции към властта. Когато обаче такава дейност се извършва организирано и срещу заплащане, се отива отвъд индивидуалното право и започва явлението лобизъм. Има разлика обаче между застъпничеството, което осъществяват организациите с идеална цел, които работят в обществен интерес и онези, които представляват частни бизнес интереси. Това в най-едър щрих са принципните очертания на материята. А в посочената антикорупционна триада се включват: а) правила за прозрачно финансиране на партиите и предизборните кампании; б) етични стандарти в работата на народните представители, които предвиждат механизъм за предотвратяване на конфликт на интереси в парламентарната дейност, регистър на деловите интереси на депутатите и публичност на имущественото състояние на висшите длъжностни лица; в) правила за лобизма, които гарантират информираност на обществото за лицата и организациите, които въздействат върху приемането на нормативни актове в частен интерес. Тогава, през 2000 г.-2002 г., и трите звучаха като нещо извънземно, с изключение на декларирането на имущество на висшите длъжностни лица, което току-що беше нормирано. Сега голяма част от тази триада е правна реалност у нас, но липсващото звено все още е регламентацията на лобизма. Трябва да се има предвид обаче, че вече е 2022 г. и европейските, а въобще и всички чуждестранни модели в тази област, са претърпели развитие. Променени са значително и обществените отношения у нас. Ако се пристъпи умно към разработването на такъв нов законопроект, тези развития трябва да бъдат отчетени. И все пак, дали ще бъде приет такъв закон в България? Продължавам да съм убеден, че все някога и това ще стане. Някога, но не сега.