На 25 май 2019 да почерпят

Андрей Миронов – вечният Остап Бендер Може да е знак на Съдбата, но руският актьор се ражда и умира на сцената

„Лудогорец“ е шампион на България за осми пореден път

Тръмп изпраща още 1500 войници в Близкия изток заради Иран

МВнР: Няма информация за пострадали българи при експлозията в Лион

13 души са ранени при експлозията в Лион, сред тях и дете

Светлана Иванова от София: Плодолечението е вид изкуство Доктор Емилова е неговата муза, споделя музикантката

Експлозия в Лион, има ранени (СНИМКИ и ВИДЕО)

Славимир Генчев спечели конкурса „Биньо Иванов”

Шумен награди заслужили ученици, учители и студенти

Камбуров вече е кошмар №1 за „Левски“

Килограмът вече не е същият Тихата научна революция настъпи

Президентът Радев: Истинските дворци на България са нейните училища, университети и академии

Цвета Караянчева в базиликата Сан Клементе: Ние сме горди, че над 300 милиона славяни пишат на кирилица

Хърватската легенда Младен Петрич пред „Труд“: Бях един от малкото, с които Бербатов говореше във „Фулъм“

Младен Петрич ще остане завинаги в историята на „Уембли“. С негов гол Хърватия победи Англия с 3:2 и изхвърли „трите лъва“ от Евро 2008. Нападателят с хърватски паспорт блестя в „Базел“ и „Грасхопърс“, после игра за „Борусия“ (Дортмунд) и „Хамбургер“. А в Англия бе съотборник на Димитър Бербатов и Станислав Манолев във „Фулъм“.

Петрич даде ексклузивно интервю за „Труд“.

– Здравейте, г-н Петрич! Като футболист вкарвахте много, а и в днешно време не сте лош голмайстор на световното снежно първенство в Ароза.
– На първо място в планината удоволствието да се играе е голямо. Често се изявявам натурнира в Ароза, където се събираме много бивши футболисти. Организаторите всяка година се справят все по-добре и все има нещо ново. Създават атмосфера, все едно сме на голям европейски мач.
– За какво си говорите със старите колеги?
– Почти само за живота ни след края на кариерите. Кой какви деца има, как си изкарва днес парите. Е, разбира се, има и спомени от нашите времена. Срещали сме се като съперници, били сме и съотборници.
– Да поговорим за вас. Роден сте на 1 януари. Какво е да се празнува точно на този ден?
– Като малък много се ядосвах. Първи януари е прекалено близо до Коледа. Тогава все получавах големия подарък и за рождения ден оставаха два мънички. Но когато пораснах, разбрах, че е уникална дата за рожден ден. Все едно целият свят празнува с теб. Наслаждавам се на това чувство.
– Играл ли сте мач на този ден?
– Да, докато бях в Англия. Там е практика да се играе на първи януари.
– А срещу кого и как свърши мачът?
– Много ме затруднявате. Толкова много мачове съм играл, че датите чак да помня. Не знам наистина. Мисля, че беше за „Фулъм“ срещу „Уест Хем“. Май завършихме наравно. Но не съм сигурен.
– Преди две години се отказахте от футбола. Не бяхте ли още млад за тази стъпка?
– Млад ли? Спрях на 35 години. Със сигурност можеше още да играя. По това време бях в Гърция, носих екипа на „Панатинайкос“. Клубът ми предложи да удължим договора с един сезон. Но вече 19 години бях професионален футболист. Казах си, че нямам мотивацията от преди. А без нея не става. Реших, че е време да се откажа. Дойде моментът да се насладя на семейния живот.
– Кои успехи най-много си цените?
– Когато печелиш трофеи, естествено си най-доволен. В Швейцария ми се случваше най-често. А да носиш националната фланелка пък е безценно. Имах честта да играя срещу родината на футбола Англия и да представям родината си на големи първенства. Тези неща никога няма да се забравят, най-малкото от мен.
– В бивша Югославия децата играят силно всички колективни спортове – футбол,баскетбол, хандбал, волейбол, водна топка. Как вие избрахте футбола?
– При мен никога не е имало съмнение. И най-вече заради по-големия ми брат, който играеше футбол. Аз тичах след него. Нямаше как да стана друг спортист.
– Как като дете отидохте в Швейцария?
– Семейството ми се премести там. Бяха бурни времена в моя край. Установихме се иостанахме в Швейцария.
– Какъв се чувствате повече – хърватин или швейцарец?
– Нося и двете страни в сърцето си. Все пак съм бивш национал на Хърватия. Моитеродители са оттам. Но аз израснах в Швейцария, започнах да играя футбол там и е нормално да имам огромна симпатия.
– Иван Ракитич също има швейцарски паспорт. Но избра да играе за Хърватия и това решение му създаде проблем. При вас как стана изборът?
– И при мен беше същото. Хората в Швейцария бяха недоволни, че съм избрал да играя за друга държава, след като те са ме отгледали. При Иван ситуацията беше по- сложна. Той беше играл за Швейцария при различни възрасти. А накрая избра Хърватия.
– Атаката ли е любимата ви позиция?
– Абсолютно. Вече ви казах, че 19 години съм бил професионален футболист. От тях в 18 години и половина съм бил нападател.
– Но имате в официален мач и спасена дузпа. Как се случи?
– Беше двубой от Купата на УЕФА. Играх с „Базел“ срещу френския „Нанси“. Треньорът вече беше направил трите смени, когато нашият вратар Франко Констанцо получи червен картон за нарушение. Спасих дузпата.
– Как приключи мачът?
– Завършихме 2:2. Благодарение на моето спасяване. Когато вратарят ни напускаше терена, ме посъветва как бие футболистът на „Нанси“.
– Какво направихте преди изстрела му?
– Стоях в центъра на вратата. Исках да го накарам да се изнерви. В последния моментмръднах вдясно, но след това скочих наляво и спасих удара. Чувството наистина беше много специално.
– Какво друго помните от кариерата ви в Швейцария?
– По принцип помня почти всичко от кариерата ми. Никога няма да забравя колко хубави времена имах в „Грасхопърс“. После и в „Базел“. С екипа на „Грасхопърс“ станах шампион, а това е едно от най-хубавите неща за един футболист.
– Как се стигна до трансфера ви в „Борусия“ (Дортмунд), който е един страхотен клуб?
– Много емоционален и решителен момент в моята кариера. Още от дете бях мъничко фен на „Борусия“. Така че ми се сбъдна една мечта. С Дортмунд бе даден стартът на международната ми кариера.
– Какво е да се играе пред прочутата „Жълта стена на истинската любов“, както наричат сектора с най-верните привърженици на „Борусия“?
– Не е точно казано. Ние играехме заедно с „Жълтата стена“, не пред нея. Най-страхотното чувство е да нападаш в посока стената. Да вкараш гол и да се израдваш пред тези фенове. Имаш чувството, че жълтата стена е толкова висока, че няма край.
– С „Борусия“ имате финал за купата, вкарахте и гол, но загубихте от „Байерн“. Как мина този мач?
– По това време „Байерн“ беше много ясно изразен фаворит. При моя сезон в „Борусия“ нямахме много добри моменти за съжаление. Но въпреки това стигнахме до продължения във финала. Редовното време завърши 1:1. След това обаче Лука Тони вкара победния гол.
– Има ли Борусия шанс да се сравнява с „Байерн“? Настоящият сезон сякаш го показва.
– Зависи в кои аспекти имате предвид.
– От спортна гледна точка.
– При дълго надбягване е прекалено трудно да конкурираш „Байерн“. Баварците показаха вече много години, че нямат проблем да държат възможно най-високо ниво. В различни години конкуренция са им били отбори като „Вердер“, „Борусия“ или някой друг. Но в крайна сметка, или поне в повечето случаи, шампион става „Байерн“. Най- голямата конкуренция обаче може да е „Борусия“ (Дортмунд). Заради уникалния стадион, заради феновете и заради клуба като цяло.
– Защо останахте само една година в Дортмунд?
– Тогава дойде един нов треньор. Казваше се Юрген Клоп. По същото време „Хамбургер “ искаше да ме купи на всяка цена. Клоп пък искаше да привлече Мохамед Зидан. И така се получи размяната.
– „Хамбургер“ беше отборът, който никога не бе изпадал от Бундеслигата. Но миналиясезон не успя да се спаси.
– Много ми е мъчно. „Хамбургер“ е един динозавър в Бундеслигата. Още поддържам връзка с хора от клуба и града. Мнозина твърдят, че отпадането се е случило за добро. След няколко сезона на треперене най-накрая отпадна напрежението, че отборът не е изпадал. На мен обаче не ми харесва да гледам „Хамбургер“ във втория ешелон.
– Вкарахте гол за „Хамбургер“ срещу „Фулъм“ в Лига Европа. Той ли бе решаващ затрансфера ви в английския клуб?
– Въобще не. Независимо, че голът стана много красиво. Но едно попадение не може да ти уреди трансфер в друг клуб. Дълго време от „Фулъм“ са следели какво правя.
– Във „Фулъм“ играхте заедно с двама българи – Димитър Бербатов и Станислав Манолев. Какви са спомените ви от тях?
– За Бербатов може да се говори много. Всички го познават. Много спокоен тип иизключителен футболист. Нищо не можеше да наруши спокойствието му. Манолев бешеабсолютната противоположност. Говореше много, шегуваше се. И двамата са много добри момчета.
– От съотборници на Бербатов сме чували, че е много тих в съблекалнята. Не говоримного с останалите.
– Да, вярно е, че не говори. Но с него винаги съм имал прекрасни взаимоотношения. Може би бях един от двама-тримата в съблекалнята на „Фулъм“, с които Бербатов си говореше.
– На немски или на българо-сръбско-хърватски?
– Най-вече на българо-сръбско-хърватски.
– Къде е по-трудно да се играе – в Бундеслигата или във Висшата лига?
– Трудно ми е да кажа. Хората казват, че футболът в Англия е по-бърз. Не съм съгласен с това. В Англия се тича повече. В Германия по-често се свирят фалове за малки неща. Накъсва се повече играта. В Англия е необходимо силово да се наложиш над съперника. Поради тази причина мисля, че във Висшата лига е малко по-трудно, отколкото в Бундеслигата.
– Мартин Йол ли има основна заслуга за трансфера ви във „Фулъм“? Той привлече също и Димитър Бербатов.
– При всички положения той беше решителният фактор. Тогава имах и друга възможност, испанският „Севиля“ също много ме искаше. Дори предпочитах Испания. Но Мартин Йол беше моят треньор в „Хамбургер“ и през въпросното трансферно лято сигурно ми се обади сто пъти, за да ме убеждава за „Фулъм“. И така накрая приех офертата му.
– Имахте един тежък сезон в „Уест Хем“. Изиграхте едва три мача. Затова ли отидохте в „Панатинайкос“?
– Всъщност бях само половин сезон в „Уест Хем“. За съжаление там рано получих тежкамускулна контузия. Не бях здрав и не можех да играя. Нико Ковач стана национален треньор на Хърватия и ми каза: „Момче, ако играеш, ще те викам. Искам твоите голове.“ В този разговор разбрах, че възможно най- бързо трябва да напусна „Уест Хем“. И така отидох в „Панатинайкос“. Но в крайна сметка контузията се проточи по-дълго от предвиденото.
– В Гърция пак се срещнахте с Бербатов. Той беше в ПАОК. Играхте ли срещу него?
– Един път.
– Какъв е футболът в Гърция?
– Първите четири-пет отбора са на едно ниво. Бих го сравнил с швейцарския и белгийския футбол. Донякъде и холандския. След пето място отборите са на по-ниско ниво. В „Панатинайкос“, когато играехме в местната лига, срещу нас винаги имаше тотално дефанзивни отбори. Трудно бе да се вкарват голове в такива мачове.
– Вкарахте един гол, който ще се помни завинаги по света. Хърватия победи Англия с 3:2 на „Уембли“ и изхвърли англичаните от европейското първенство. Това ли е най-важният гол в кариерата ви?
– Какво значи най-важният? Бих го нарекъл най-значимия. Той е написал най-сериознаистория. За нашия отбор не беше толкова важен, защото още преди този мач се бяхмекласирали за европейското. За мен като личност голът има специално значение. А също и за страната ни. По това време беше немислимо Хърватия да победи Англия на „Уембли“. Наистина велик ден.
– През 1998 година Хърватия се класира трета в света. Миналата стана дори втора.Чувствате ли завист, че вашето поколение не успя да хване такъв успех?
– В никакъв случай не завиждам. И нашето поколение имаше възможност за голям успех. Имахме фантастичен отбор, който игра феноменално на европейското през 2008 година. В груповата фаза победихме Германия, но загубихме след това от Турция след дузпи. Беше много нещастно. Онзи хърватски тим имаше шанс дори за титлата. Не мога да бъда завистлив към успехите на моята страна. В родината ми казват така: „Веднъж ватрени, завинаги ватрени!“ Така се наричаме всички, които сме играли за Хърватия. Винаги се чувстваме като част от националния отбор. Така е с всички и така ще бъде.
– Как гледахте финала в Москва?
– С моето семейство. При всички останали мачове бях в телевизионното студио икоментирах. За финала обаче отказах. Обявих, че си оставам у дома спокойствие.
– Мислите ли, че съдията ощети Хърватия срещу Франция?
– Ще отговоря така – при ситуацията за дузпата не беше задължително да даде наказателен удар за Франция. Но истината е, че французите бяха по-добрият отбор. Много ясно е това. Имаха по-голям потенциал. Хърватия беше изморена, защото два пъти поред игра продължения. Но е факт – съдията можеше да не даде тази дузпа.
– Правилно ли Лука Модрич получи „Златната топка“ и бе избран за футболист №1 в света?
– Смятам, че да. И то не единствено заради страхотните му изяви през 2018 година. Няколко сезона поред той е сред най- важните футболисти в „Реал“ (Мадрид). Разви се страхотно като футболист. Напълно заслужено получи тези признания, защото спечели толкова много миналата година. А и просто дойде времето някой друг да получи „Златната топка“, а не само Меси и Роналдо.
– Накрая да ви попитам – какви спомени имате от българския футбол? Не само от Бербатов и Манолев.
– За купата на УЕФА няколко пъти съм играл срещу българи. Винаги са били трудни мачове. Опитвам се да се сетя за конкретни мачове, но ми е трудно. Може би беше преди 15 години. Мисля, че беше срещу „Левски“. Българските отбори са много силни физически и играят много дефанзивно. По онова време България имаше и много по-силен национален отбор,отколкото сега.
– Кои български футболисти най-много цените? Кои познавате?
– Понеже съм живял много дълго в Швейцария, ще кажа Петър Александров. Познавам го много добре. Беше страхотен нападател. Знам го, откакто бях тийнейджър. Тогава го гледах и се учих от головете му.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.