730 дни до Голямото Падане по Нос

Former leader of the anti-EU UK Independence Party (UKIP) Nigel Farage drinks outside a pub in Westminster in London on March 29, 2017, after British Prime Minister Theresa May announced to the House of Commons that Article 50 of the Lisbon Treaty had been triggered, formally starting Britain's withdrawl from the European Union (EU). Britain formally launched the process for leaving the European Union on March 29, a historic move that has split the country and thrown into question the future of the European project. / AFP PHOTO / Daniel LEAL-OLIVAS

Тържествувайте, уважаеми, Брекзитът започна! След десетмесечно агонизиращо осъзнаване (и изтрезняване) в каква глупост се вкараха с референдума си от миналата година британците най-накрая внесоха молбата си за развод в Брюксел. Десет месеца за седем страници „не те обичам вече“. Но поне най-накрая скочиха в дълбокото. Оттук нататък вече тръгва истинският цирк с разделянето на „общото“.

На шега, на майтап, но онзи песимистичен лаф за „българската прокоба“ май наистина ще се окаже верен. В която и организация, коалиция или съюз да влезем, все ще загубим или ще го разпаднем по някакъв начин. Две световни войни ли не щеш, Източния блок ли не щеш; десет години след приемането ни в Европейския съюз и той започна да се люспи. Може да звучи малко фаталистично, но пък си е съвсем реалистична оценка на историческите факти. И по никакъв начин не казвам, че когато се е случвало, е ставало по наша вина. Ние обикновено се хвърляме сърцато в „общи“ проекти и начинания. Вярно, разбирането ни за принос е общоприложимото „ако не ни стига акъл, ще стане със сила“. Което си ни е кусур, но какво да се прави, няма пълно щастие!

Но пък ако заради разширяването на изток, и в частност към нас, се натрупа критичната маса, под която изпищяха хранещите се бифтеци и решиха да излязат от ЕС, и накрая се разпадне и тяхното Обединено кралство, ние официално можем да си сложим нов национален девиз. Примерно... оставям на вас да го формулирате.

И като се заговорихме за историческа съдба, на британците не може да им се отрече, че са понатрупали бая „лоша карма“ през вековете, шествайки по планетата. Но самочувствие (или високомерие) не им е липсвало никога и подобно на нас изповядват логиката на „ще стане със сила“, но от много по-печеливша позиция и с друг резултат. Заради което продължават да се смятат за непобедими.

И не изпитват угризения от факта, че роден на тяхна територия 50-годишен мъж, наречен Ендрю, преди да се преименува на Халид, намира условията да се радикализира до степен да нападне с автомобил и нож полицай и невинни минувачи на моста пред парламента в Лондон. Не. Само дни след трагедията мобилизират топ репортерите на медиите си и ги изпращат в Мосул, на огневата линия, да предават на живо как върви офанзивата срещу ДАЕШ - ислямистите, които поеха отговорността за терористичния акт пред Уестминстър. Зверствата, които разкриха британските колеги с кадри и разкази на жертви и очевидци от освободените от контрола на ДАЕШ територии, няма да дадат покой на никой нормален човек с денонощия. Но несъмнено ще мотивират допълнително английските пилоти, които участват в бомбардировките над ислямистите в Северен Ирак и Сирия. Пък и едно евентуално „усмиряване“ (доколкото това въобще е възможно) на ДАЕШ в близко бъдеще ще даде много самочувствие на брекзитиращите.

Премиерът Тереза Мей не е пропуснала да го подчертае, леко завоалирано, в писмото за развода до „скъпия Доналд“ (Dear Donald, председателя на Европейския съвет Туск). „Не искаме да дестабилизираме ЕС с напускането си“. Но понеже осъзнахме, че близо 80% от търговския ни обмен е с континентална Европа, а не с останалата част от света, както си мислехме досега, ще поставим няколко условия. В частност, ако не ни дадете достъп до единния си пазар, след като го напуснем, с всички права, но без нито едно от задълженията, ви оставяме на терористите и руснаците да ви оглозгат до кости. Оправяйте се!

„Колко британско“, а? Така се блъфира, когато си ядрена сила. Друг е въпросът, че собствените ти военни констатираха преди месеци, че стратегическите ти арсенали са остарели, в плачевно състояние и подновяването им ще струва десетки, сигурно стотици милиарди стерлинги, да не говорим за необходимото време. Да не говорим, че всичките ти бомби са в Шотландия, където ги държиш още от едно време, надалече от Лондон, да не стане някоя беля. И ако покрай Брекзит шотландците тръгват наистина да се отцепват от Великобритания, деленето на ракетите и подводниците ще е много смешна история. Но нали!?

Председателят Доналд Туск също видимо не беше впечатлен, съдейки по лаконичното „вече ми липсвате, благодаря ви и довиждане“, с което прие писмото на британците. Така или иначе, докато в Лондон се чудеха с месеци откъде да започнат Брекзита, капитанът на „отбор ЕС“, свещеният звяр на френската дипломация Мишел Барние подскачаше нетърпеливо на стартовата позиция.

За никого няма съмнение, че майката и бащата на всички търговски и дипломатически преговори, които предстоят, от една страна, между Великобритания и ЕС, и паралелно между Лондон и всяка една от държавите членки, ще са изключително сериозно предизвикателство. Да не говорим, че рискуват да се окажат едно напълно безсмислено начинание, ако в крайна сметка не се постигне приемлив за всички вариант или просто самите преговори се разпаднат. Но всичкото това е в перспектива.

Последен тур на манежа

Няма как да сте забравили за Найджъл Фарадж, политическия шарлатанин, който вкара цялата си страна в сегашната ситуация. След като напусна всякакви политически позиции, но заплаши да се върне, ако Брекзит не се случи до 2019 г., западни медии не пропуснаха да го потърсят за коментар. Намериха го, разбира се, видимо почерпен и с халба в ръка. „Невъзможната мечта стана реалност“, декламираше Фарадж пред камерите. А вие си мислите, че само нашите политици са безочливо племе.

 

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари