Васил Левски не може да бъде партийно знаме

Както всяка година, се поклоних пред достойния живот и саможертвения подвиг на Апостола на българската свобода Васил Левски. Неговият живот и революционна дейност съдържат истини, които не би трябвало да забравяме.

Ето една от тях: „За отечеството работим байо - кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката - инак той не е наш приятел“.

Това е написал някога Васил Левски. Но защо в своята история ние, българите, загубихме тази истина. И защо омразата свива и до днес гнездо в нашия български дом? Моят отговор е, че омразата бе посадена в душата на българина по време на комунистическия режим. Затова и днес наричам промянаджиите, които върнаха в обръщение езика на омразата, неокомунисти. Неокомунисти от ПП, БСП, ИТН, ДБ, „Възраждане“. Но също така си мисля, че народът на Левски не заслужаваше варварския експеримент, наложен ни от чуждата ни съветска държава и наречен „строителство на комунизма“. Злото и омразата в него убиваха.

За Васил Левски революцията не е самоцел. И освобождението за него има смисъл, ако е общонародно дело, а не „подарък“, за който вечно ще се изисква „благодарност“. Революцията и освобождението са само средства за изграждане на стабилна, демократична и обичана от народа държава. Затова и истинските следовници на Апостола на свободата в свободна България не са рушителите на нашата държава, каквито бяха комунистите, а строителите на съвременна България, както ги нарича Симеон Радев.

Васил Левски мечтае за България, в която „не ще бъде, както е в турско сега...“

„Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи знамена, както е дадено от Бога да живее човека: и за турчинът, и за евреинът и прочие каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът!“ 

Преведено на днешния брюкселски език това означава върховенство на закона, равенство пред закона. Когато премиерът в оставка Кирил Петков излъга в декларация за своето гражданство, за да се докопа до министерско кресло, той всъщност се изплю в лицето на Апостола на свободата. Но странно! На много нашенци това им хареса и те го направиха дори премиер на държавата ни. Вярно, само за половин година, но все пак - премиер! В незнайния си гроб се е обърнал Левски в този ден.

Идеите си за бъдещата държава и нейното устройство по „вишегласие народно“ Апостола излага с държавническо мислене, което далеч надхвърля прага на неговото време. Той говори за свобода и мечтае за демокрация, жадува справедлив, мирен и спокоен живот за българския народ. И с истинско проникновение, сякаш дошъл от бъдещето, изисква задружните ни усилия за постигането на свобода и независимост не под чужд флаг, а със собствените ни сили.

Васил Левски е свободен, преди още народът ни да разбере и обикне свободата. Но нима и днес всички ценим свободата? Защо тогава е тази носталгия по несвободното време на „социализма“? 

Васил Левски е идеолог на националната революция, но рано разбира, че разрушителният дух на революцията е само път към бъдещата „свята и чиста“ република. Защото революцията е нещо временно. Няма вечни революционери. Революцията е само средство, но не и цел. Няма перманентна революция. Има само перманентна еволюция. Затова и един народ никога не може да спре по средата на пътя, да живее само в революцията. Истинският живот на народа е след нея. Апостола знае, че не съществува вълшебна бърза промяна, че не е възможно да заспиш в „робство“ и да се събудиш в свобода. Знае, че този, който ни „освободи“ със сигурност след това ще ни „пороби“.

Васил Левски изгражда мрежа от революционни комитети, кръстосвайки цяло българско. Защото е убеден, че ние, българите, трябва сами да се освободим. Ако е чакал Руската империя да ни „освободи“, по-скоро би ръководил революционната организация от някоя Гюргевска или Букурещка хладна механа. И би изчакал в нея решението на руския император. Но тогава той не би бил нашият Апостол. В писмовното му наследство няма нито един ред, който да намеква дори, че е бил русофил. Нито един. Няма и негов съвременник, който да му приписва русофилски възгледи и очакването Руската империя да ни „освободи“. Като идеолог на националната революция Васил Левски отлично е разбирал, че империите никога не освобождават. Те само поробват.

В единствения си стихотворен опит за „автобиография“, цитиран в сборника „Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски“ със съставители Иван Унджиев и Никола Кондарев (1987 г.), четем:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.

Когато ги пише Апостола не знае кой ще бъде новият ни поробител. Затова и казва „турски и никакъв роб“. Никакъв роб на друга държава, на друга империя. „Никакъв роб“ и в социален смисъл.

Васил Левски мечтае да бъдем „равни с другите европейски народи“. Тази му мечта все още не е сбъдната. По документи сме я осъществили. Но на дело сме далеч от истината. Васил Левски не може да бъде партийно знаме. „Партията“ на Левски се нарича България.

Васил Левски обединява, а не разделя, свързва и създава националната ни спойка, а не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Той не е чутовен юнак и казано със сивите думи на днешния политически речник, не е дори „лидер“. От рейтинг за политическо самочувствие той няма нужда. Лидери и партийни водачи наспори Господ след него.

Васил Левски е самотата, която е във всеки от нас. Самотата българска, онази вътрешна неудовлетвореност на душата, която ни преследва от първия до последния миг на земното ни битие. Той носи в себе си закона на революцията, но и закона на държавата, закона на морала и закона на народната душа. Той е неназовимото в нас. Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога? Нека не бързаме с отговора! И да помълчим! Защото Васил Левски е от тези личности в нашата и в световната история, които налагат мълчание.