Време за благодарност, Време за въпроси, Време за лидери

Стара Европа се крие като уплашено зайче зад паравана, издигнат от Вашингтон, на който е написано НАТО

Отново „стъпихме в киселото мляко“ както се казва, отново на хоризонта избори, служебно правителство, надпревари между реални и измислени партии, отново изправяне пред мъчителния въпрос „А сега накъде?“ на фона на безмилостно настъпващата криза.

А аз бих искал да започна с благодарности. Два дни преди ИТН да бутне смешната „ ляво - дясна“( а всъщност напълно проамериканска) коалиция, публикувах коментар, в който призовавах шоумена Трифонов да яхне мъжкарския си мотоциклет от концертните подиуми и да срути прогнилите тараби на тази печална коалиция. Не знам, дали г-н Трифонов е прочел моя пасквил, но така или иначе бутна в боклука невероятното творение на ПъПъ и сие. За което му поднасям своите искрени благодарности.

Наистина той отне една чужда роля в тази история - ролята на приватизираната от г-жа Нинова БСП, която първа (и отдавна!) трябваше да дръпне килимчето изпод краката на Кривата усмивка - назначеният шеф на Пъ Пъ. И все пак невероятният слугинаж на Америка - след стотина дни безнаказано буйство - беше ометен от партията на един народняшки певец и скечист, просто ей така, с едно махване на пръста.

Чувам гласове: та като махнем един слугинаж, ще дойде друг... Да, такава е съдбата на малките народи и нации, те винаги са в орбитата на велики сили. Да си малък и неутрален, да си дребен и голям е висш пилотаж, достъпен за избраници. Като политическия витяз Орбан, например. И веднага чувам гласа на благоверната си:“ Къде си тръгнал да ми говориш за Орбан. Та това е Централна Европа, наивнико!“ А аз веднага я контрирам, спекулирайки с полуелинския u произход: „А какво да кажем за малка Гърция?“ Отговорът е незабавен и категоричен: „Гърция е родилният дом на европейската цивилизация. И с нея не може да се мерим!“

Тогава възниква големия въпрос: а с кого да се мерим, по кого да се равняваме? И наистина, новата история на България е нещо като аржентинско танго - две крачки напред, една назад. Винаги с някого, често с временни успехи и винаги - с финален крах. И с малкото утешение, че същото е сполитало и нашите „ментори“ - и Третия райх на австрийския полуеврейн Шикългрубер (познат още като Хитлер) и съветската империя на обущарския син, грузинецът Джугашвили (познат още като Сталин). Но и сегашната, над 30 - годишна сага с новия бос - Джо от Тексас също достигна до перверзни мащаби - с появата на КъПъ и неговата дружинка от фондация „Америка за България“. Толкова перверзна, че последната u глава -властта на ПъПъ успя да се срути буквално за броени седмици. Между другото, един математик и прогнозист от Норвегия, наричан още „съвременният Нострадамус“, предрече, че и империята на Джо от Тексас щяла да рухне... през 2025 г. Твърде претенциозен срок, но пък и кой очакваше рухването - без един изстрел! - на Големия брат от Изток през 90- те години на миналия век? А между другото, на императора Джо му е ред и му се полага - след рухването на Британската империя, на Германския Райх, на Съветска Русия - просто му е ред според безмилостния часовник на времето. Разбира се, друг е въпросът за „тайминг“-а, дали след 3 или след 30 години ще се случи това събитие.

И това ни води отново към въпроса: „А сега, накъде?“ Преди дни, една пишеща дама употреби сполучлива метафора: дали ние, тук на Балканите, сме Източния Запад или Западния Изток, или дали сме в някаква Златна среда на Европа? Като опипвам все по - изтъняващия си джоб, силно се съмнявам в термина „Златна среда“. Ламаринена, да, но златна?..

А точния въпрос би гласял - къде се намираме по време на барутното противопоставяне Изток - Запад? Украйна е вид лакмусова хартия в това отношение. Военната операция на Москва стигна до логичния си завършек с думите на Путин: „Ако Европа иска да се сражава с нас, да заповяда...“Кратко изречение, от което ми настръхва косата. Защото зад него се извисява призракът на атомната гъба. Защото Западна Европа е смешно слаба срещу ядрения гигант Русия. Защото стара Европа се крие като уплашено зайче, зад паравана, издигнат от Вашингтон, на който е изписано НАТО (иначе казано Организация на Североатлантическия договор). Щипката сол е, че тази организация се командва от държава зад Северния Атлантик - другото ядрено чудовище. И тогава думите на Москва звучат така: „Ако Америка иска да се сражава с нас, да заповяда...“ А от тази покана, до ядреното самоунищожение на света има само една крачка.

Иска ми се да вярвам, че светът не е толкова късоумен (и малоумен), че само след някакви си петдесетина години да забрави как САЩ и СССР стояха на ръба на ядрената конфронтация, как се стигна до преговорите за ограничаване на атомните оръжия и до категоричните изводи на експерти от Изтока и от Запада, че при една подобна война няма да има победители, а само разруха и смърт за всички.

И накрая -въпросът за нашите лидери. Какви хора трябва да открием за успешното управление на изстрадала България? Преди всичко - личности умеещи да балансират по тънкото въже на отношенията Изток - Запад и да защитават като свой националния ни интерес. Без да са слуги на този и онзи, а да се държат с достойнство като витяза от Будапеща или хитроумните елини от Атина. Неосъществими мечти? Аз съм непоправим оптимист, и вярвам че след толкова несгоди и драми, добрата съдба ще погледне и към България. И тогава може да последваме примера на Орбан и да променим началото на националния ни химн с възгласа „Боже, пази България!“