Горчиви размисли за гласуването край Вардар

Колкото и много да са отишлите пред урните българи в Северна Македония, те винаги са обект на подбив и критика от местните „патриоти“

Няма никакво значение колко от хората в Северна Македония с българско самосъзнание и българско гражданство са отишли пред урните за да гласуват, те винаги са подложени на критика и подигравка за това си демократично усилие. И много да са, и малко да са, все ще се намери някой местен познавач на изборната практика на българската държава, който вместо да насочи вниманието си към по-важните неща и тенденции, ще брои с микроскоп колко са онези с българските лични карти и паспорти, които са гласували. Ще го последват и други, за които опитите да минимизират присъствието на граждани на Северна Македония с българско самосъзнание е ежедневие, от което, както се казва, си вадят хляба и хранят семействата.

Професионалисти, един вид. Щом чуеш, че някой се декларира като българин, вади мегафона и викай срещу него. Така беше, така е и сега. За в бъдеще - не знам.

Познавам практиката за гласуване на българите в Република Северна Македония още когато тя беше Република Македония. И когато там се гласуваше само на две места - в посолството в Скопие и в генералното консулство в Битоля. Значи, в дипломатическите представителства на Република България, достъпът до които в нормални ежедневни работни ситуации е под специален режим. Тогава, в дните на изборите у нас - парламентарни и президентски, те отваряха вратите си широко, организираха изборни секции. И тогава брояхме колко човека ще дойдат от провинцията до столицата, за да гласуват, или пък колко от живеещите в Скопие ще проявяват смелост да влязат през парадния вход на посолството. Че знае ли човек кой го гледа и кой отнякъде следи за това.

Да, тогава беше лесно и за местните служби да контролират контактите на македонците с българските представителства. Само два обекта - единият в Скопие, другият в Битоля, които и без това са подложени на денонощна сгледа. Като легенда се носеше онази история, при която като нов президент през 1999 г. Борис Трайковски беше отишъл в Агенцията за разузнаване край Скопие, за да се запознае как работи институцията. Нали по конституция той отговаря за нея. Завели го в една зала пред голям екран и с чувство на гордост, за да демонстрират колко са ефективни, му пуснали картина на живо. И на екрана се видели двете сгради на българското посолство, с чакащите за консулски услуги местни граждани или влизащи и излизащи дипломати и членове на техните семейства. Трайковски обаче не се впечатлил и реагирал: „Чакайте, аз съм дошъл в Агенцията по разузнаването, не в Дирекцията по контраразузнаване, исках да разбера как работите навън, а вие какво ми показвате. Друго очаквах да чуя и да видя“. Настъпила конфузия, но просто се потвърдила практиката, че всяка служба в Република Македония, която иска да натрупа някакъв позитив за работата си, трябва да отчете активност срещу България. И да се „изфука“, че действа по българска линия.

Така се случи, че на едни от парламентарните избори у нас през май 2012 г. бях в Скопие за участие във форум, посветен на толерантността между църквите. Бяхме със съпругата ми и понеже форумът бе в събота и неделя, се записахме за гласуване в посолството. Да си призная, за пръв път така да ме е зарадвала опашката от хора, която се беше събрала пред входа. Не само от Скопие, а от всички райони, които консулската служба в мисията покриваше. И докато се радвахме на присъствието и преодоления страх, си дадохме сметка, че нещата от гледна точка на местните служби са под пълен контрол. По улицата пред посолството бяха наредени през няколко метра униформени полицаи, за да ограничават движението, тъй като тъкмо там преминаваше трасето на традиционния Скопски маратон. При това, за да не се отдалечават бегачите много от центъра на града, организиторите бяха така подредили маршрута на състезанието, че участниците да минат по два или три пъти пред мисията ни. Ама, имало полицаи, как няма да има, когато грижата за маратонците е тяхно първо задължение. Разбира се, имаше и цивилни служители на службите, които дори не криеха камерите, с които записват тичащите състезатели, а и опашката за гласуване пред входа на посолството. Как пък не можаха точно в този ден за променят трасето на състезанието по съседните улици, което бе напълно възможно. Не, точно там, пред посолството, ще бъде най-плътната група служители на реда.

На тези избори сега обаче бе друго. Седем секции на територията на цяла Северна Македония. За първи път и в Тетово, което е крепост на албанските политически партии в държавата, кметът е албанец, мнозинството в Общинския съвет е албанско. Както впрочем и по общините по цялата западна граница на Северна Македония от Струга на юг до Яжинце на север.

Което не попречи на местните медии да се заиграват предварително с това, че например в секцията в Охрид не се бил записал за гласуване нито един български гражданин. И тълкуванията за този факт бяха свързани с уплахата, която властите са предизвикали със заличаването на клуба „Цар Борис III“ и с примера на твърдо действие от страна на властта. В Охрид нямало записани, хайде де. Познавам няколко фамилии от града, които не се уплашиха да заявяват българското си самосъзнание през всички години на Титова Югославия, а и после, та сега ли? Корави българи са охридчани, няма съмнение. А и тия момчета от клуба, какво, да се снишават ли? Няма как да стане. Отишли 65 човека и пуснали гласа си. Сходна е ситуацията и в Битоля, където също нямат намерение да се отказват след заличаването и на техния клуб „Иван Михайлов“.

Да бъдем наясно. Да гласуваш в Северна Македония на избори в България не е само акт на използване на личното демократично право. Дори не е важно за коя от българските партии или коалиции даваш гласа си, защото резултатите откъм Вардар по никакъв начин не влияят на общия изборен баланс в София. Да отидеш пред урната, независимо дали тя е в мисията ни в Скопие, в консулството ни в Битоля, или в частен дом в Кавадарци или Струмица, е акт на гражданска смелост и дори храброст в една държава, в която дефицитът на демокрация е достатъчно дълбок, та манипулацията с броя на гласувалите да има някакво значение.

Иначе и сега играта с броя на записаните българи да гласуват и отишлите реално да го направят бе в пълен ход. Може би повече от друг път на фона на пропагандната битка, която се води за включването им в конституцията на Северна Македония. Минимизирането на факта, че повече от сто хиляди македонци имат българско гражданство, дори подценяването на онази бройка 3504 човека от миналогодишното преброяване, за чиято достоверност продължаваме да имаме съмнение, е тактика, която се използва от опозицията да се внуши, че няма смисъл от промени на основния закон. Или ако все пак се стигне до това, да е под форма, която да намалява до минимум значението на българите в Северна Македония като държавотворен фактор. В Скопие се били записали 168, или 186, няма значение, щом са пренебрежимо малко. Общо били гласували 456, ама те не заслужават дори да се мисли за вписването им в конституцията. Такива едни провинциални размисли, които за пореден път ни носят само горчивина.