Забравеното българско въстание през 1737 г.

Въстанието обхваща обширен район от западните български земи – от Самоков до Крива Паланка, Ниш, Пирот и Берковица

Сведенията на полската лекарка Саломея Регина Русецка на практика са неизползвани от историческата наука

В навечерието на 3 март ще хвърлим поглед към едно почти забравено българско въстание. Наистина, то е отбелязвано в „дебелите книги“, а сполучлив текст за него е поместен в сайта на Регионалния исторически музей – София. За широката публика обаче това бунтовно движение на практика остава неизвестно. Нека припомним събитията, като прибавим и нова информация за трагичните последици на въстанието.

Поредното масово надигане на българите срещу вековния поробител е следствие от „голямата война с турците“, избухнала през 1735 г. В нея се включват Руската империя, управлявана от императрица Анна Йоановна (1730-1740 г.), и империята на Хабсбургите при царуването на Карл VI (1711-1740).

Последният дотогава военен конфликт между Османската империя и онази на австрийските Хабсбурги е през 1716-1718 г. Победени, османците са принудени да сключат Пожаревацкия мирен договор (21 юли 1718 г.), с който отстъпват Банат и Олтения (в дн. Румъния) на победителите. За първи път от векове християнската власт „прехвърля“ Дунав – в сръбските земи, както и в част от българското Поморавие. За съжаление, австрийското управление продължава само две десетилетия. Повече за събитията и тяхното отражение в тогавашна Европа можем да научим от книгата на Александър Стоянов „Османо-хабсбургските войни (1500-1792 г.)“, публикувана през 2022 г.

Във войната през 1735-1739 г. Хабсбургите са в съюз с Русия,  която се стреми към излаз на Азовско и Черно море. През юли 1737 г. австрийските войски навлизат в пределите на Османската империя. Основните сили начело с фелдмаршал Фридрих Хайнрих фон Зекендорф превземат българското Поморавие и силната крепост Ниш. Венецианският посланик в османската столица докладва на своето правителство, че „… при появата на австрийската войска всички „гърци“ (православните българи) в селата от Ниш до София въстанали против турците и се заловили за оръжието в подкрепа на немците…“ Зекендорф изпраща корпуса на генерал Лудвиг Андреас фон Хевенхюлер към Видин, но турците усилват гарнизона на дунавската крепост. На 28 септември австрийците търпят тежко поражение при Радуевац, след което отстъпват във Влашко. При този неуспех войската на фелдмаршал Зекендорф, заела Ниш, също се оттегля, изоставяйки въстаналите българи на произвола на съдбата... Опитът настъпателната кампания да бъде подновена през 1739 г. приключва с пълен провал.

На фона на първоначалните австрийски успехи избухва масово въстание на българите от Пирот, Берковица, Брезник, Крива паланка, Дупница, София, Самоков и други близки места. Център на съзаклятието е Долнолозенският манастир “Св. Спас”, а един от неговите водачи е самоковският митрополит Симеон, чиято епархия в онази епоха е в диоцеза на Печката патриаршия. Владиката българин е и връзката със сърбите, които също въстават в подкрепа на австрийската армия. След превземането на Ниш османският главнокомандващ Али паша е принуден да се оттегли в София. Уви, владиката Симеон и съмишлениците му са предадени от софийския гръцки митрополит Атанасий и неговия приближен Кирияки. Жертва на репресиите  стават над 350 видни  българи от София и земите до Ниш, включително свещеници и монаси. Заловен, самовският владика е доведен в София.

Св. великомъченик Симеон, митрополит Самоковски

Неизвестен автор описва неговите страдания: „Още турците воюваха против московците, когато дойдоха немците при Ниш, завзеха го и прогониха турците от Ниш и от градовете около него. Тогава беше владика и държеше престола на Самоковската епархия всеосвещеният архиерей кир Симеон, който тогава, в тия люти времена, се намери в мястото, наречено Дупница. Агаряните се втурнаха и оплячкосаха неговия дом така, щото в него не остана нищо. Те хванаха владиката, но не го заведоха пред управителя си, а го оковаха в много железни вериги и го хвърлиха в тъмница. В нея той прекара 23 дни. После го заведоха пред управителя си, а онзи заповяда да го мъчат, за да се откаже от Христа. Но той претърпя като добър страдалец за Спасителя. След това го обесиха за шията на 21-вия ден от месец август. Това стана в годината 1737-а“. Тялото на мъченика е отнесено в Самоков и погребано в Бельовата църква „Рождество Богородично“. През 90-те години на XX в. гробът на владиката е открит при археологически разкопки, а през 2000 г. митрополит Симеон е канонизиран и е обявен за покровител на Самоков.

Интересни, на практика неизползвани сведения за въстанието през 1737 г. се съдържат в автобиографичния роман на Саломея Регина Русецка (1718 – починала след 1760 г.) – ярка личност, родом от Беларус, тогава в състава на Полското кралство (Жеч Посполита). За тази необикновена жена и нейните „български приключения“ ще разкажем в следващия епизод от тази поредица. Все пак още тук ще отбележим, че младата Саломея, лекарка в харемите на султана и на негови приближени, вкл. на споменатия Али паша, през 1737 г. пребивава в София и става очевидка на кървавото потушаване на въстанието. Ето част от нейния разказ: „… И този Зекендорф няколко седмици преди това сключва съюз с българите и сърбите от Нишката провинция, защото имаше жители в тази област (в продължение на петдесет мили с градове и села) няколко милиона души – богати, много смели, млади и пъргави, както и стари, белоглави, и деца. Всеки от нас може да се съди за това, гледайки пространството от Белград и почти до София. Всички тези енории въстанаха срещу турците, защото така каза онзи генерал Зекендорф на тези невинни хора: „Не бойте се от турците, помогнете ми. Вече превзех Ниш. Ще превзема София и Видин от Турция, дори до Истанбул“. И ето тези клети християни повярваха на генерал Зекендорф и въстанаха срещу турците…“ Както стана дума обаче,  военачалникът се оттегля „… със своите немци от Ниш и се насочва към Германия…Междувременно отново дойде нова заповед от турския султан (Махмуд I, 1730-1754 г.) за въстанието, което поданиците му вдигнаха срещу своя господар…“ В продължение на няколко дни са избити стотици българи – „… от осемнадесетгодишни момчета до петдесетгодишни мъже. А тези, които са на 60, 70 или 80 години, не бяха избивани, както и момчетата до 18-годишна възраст не бяха докосвани, но жените бяха отведени в робство, както и момичетата и всички възрастни мъже. И така се случи, че турците избиваха християни в продължение на три дни и три нощи по полята, по горите, по къщите, където ги намерят. И моят паша имаше такава заповед от турския султан /…/ и заповяда на турците да вземат само главите (на избитите)…“, които да бъдат преброени. „И видях – продължава Саломея Регина Русецка,– наказанието на Господ Бог върху бедните християни, защото имаше планина от християнски глави, голяма колкото огромна кръчма. За да се достигне до тези глави трябваха стълби, защото за всяка глава на християнин даваше пашата  една златна монета (на онзи, който я донесе)…“ Водени от алчност да получат повече пари, „… турците бродеха през нивите и горите с главите на вече убитите християни, покосени като жито, и ги докарваха в София. И тук след три дни стари хора и малки деца можеха да търсят главите на своите бащи и братя, както и родителите можеха да търсят главите на синовете си. О, Боже мой, колко жал и страх имах тогава, когато бях в този град…“ Русецка отбелязва и трагичната съдба на св. Симеон Самоковски: „Там имаше един достопочтен човек, православен свещеник, известен още като епископ, защото негов православните го наричаха владика, и той беше обесен в тази суматоха…“

Кървавата разправа с въстаналите  българи води до колапс на стопанството в опустошените земи. Хиляди хора бягат в планините, други отвъд Дунав. На следващата година султанът е принуден да издаде ферман, по силата на който „… деянията на споменатата рая са извинени и опростени, всички могат да се завърнат в родните си места и да се занимават със земеделие и със своите работи...“.