Княз Борис и „Златният Век“

В навечерието на Деня на народните будители да хвърлим поглед към корените на празника далече през Средновековието

Обичайният подход към българската култура през IX-X в., открито или не, противопоставя “Златния век на цар Симеон Велики” (893-927), както най-често се пише, на времето на княз Борис Михаил (852-893, 2 май 907 г.). И, при това още по-силно, на “упадъка” при Петър (927-969)... Този линия в историографията намира достига своя връх при проф. Иван Божилов - даровит учен, който обаче определено фаворизира цар Симеон за сметка на неговите баща и син. Без ни най-малко да отричаме огромните заслуги на Симеон, трябва да признаем, че дори един бегъл поглед към епохата показва нещо различно.

Апогеят на старобългарската култура, постигнат при царя интелектуалец Симеон, е свързан с ярки личности и културни явления, които имат своето място още при управлението на Борис-Михаил. Такъв е случаят с Кирило-Методиевите ученници Климент и Наум, пристигнали в Плиска през 886 г. и получили пълната подкрепа на владетеля в своята духовна и културна мисия. В книгата си, издадена още през 1969 г., акад. Васил Гюзелев убедително показа, че Борис е първостроител на българската християнска цивилизация. Именно тя формира културата и в държавите от нейния културен кръг - средновековна Сърбия и родствените є княжества (на първо място Дукля, дн. Черна гора), Босна, Киевска Рус (днешните Украйна, Русия и Беларус), дунавските княжества Влахия и Молдова (съвременните Румъния и Република Молдова).

Изключително значими са личните заслуги на Борис за запазването и развитието на делото на светите Кирил и Методий и техните ученици. Затова към колективния сакрален портрет на Светите Седмочисленици, макар и символично, трябва да прибавим и “светия цар Борис” - “Осмият” от тях, без когото старобългарското Слово е обречено на гибел и забрава. Още при Борис работят Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх и други книжовници от по-младото поколение. Същият Йоан Екзарх, както и Презвитер Козма, Черноризец Петър и още много дейци на културата и изкуството, работили при цар Симеон, продължават да творят във времето на цар Петър.

Явлението “Златен век” е невъзможно без силна държава и способен политически елит. При Борис в управлението на страната срещаме държавни мъже с високи качества, каквито са кавхан Петър, ичиргу-боил Стазис, багатур Сондоке, сампсис Алексий Хунол, жупан Сивин, близките съветници на владетеля Чеслав и Есхач... Водещи личности от същия елит, често с древни (пра)български имена, виждаме и през следващите десетилетия - кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боил Мостич, Мармаис, Салан, Кракра, Ивац, Елемаг и т. н. Напълно погрешно е да се твърди, че Борис избива (пра)българската висша аристокрация, подкрепян от най-видните є родове! В антихристиянския бунт през 865 г. се открояват противоречията между централната власт, обогатена с принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните племенни структури, засегнати от намесата на върховната власт в традиционните норми от стари времена... Християнизацията е “поантата” на реформите, започнати в началото на IX в. от владетелите в Плиска.

Верен на разбирането, че България е една от трите “Велики сили” в тогавашна Европа, Борис се стреми към създаването на самостоятелна църква. С ловка дипломация при контактите с Константинопол и Рим е учредена автономна българска архиепископия (4 март 870 г.), издигната при цар Петър в ранг на патриаршия. Уви, до нас не са достигнали житие и служба “светия цар”, както го нарича църквата още от Средновековието. Архиепископ Теофилакт Охридски (началото на ХII в.) величае “българския василевс Борис” като светец, използвайки и недостигнали до нас старобългарски текстове. Светителският култ към Покръстителя се потвърждава и от онзи към киевските светци Борис и Глеб. Освен че по-големият носи името “Борис”, паметта им се чества на 2 май - денят на успението на българския владетел. Знаем, че майката на Борис и Глеб е загадъчната “Болгариня”, една от жените на княз Владимир преди покръстването през 988 г. Първият митрополит на Киев е Михаил Българина - още едно ярко свидетелство за българското културно влияние в Киевска Рус.

Редица обстоятелства показват, че Борис-Михаил е добре запознат с дейността на първоучителите Кирил и Методий. Нека припомним, че Методий е ръкоположен от Рим за архиепископ по земите на Средния Дунав с център Срем (дн. Сремска Митровица, Сърбия) - знаков град, тогава в пределите на България. През 886 г. далновидният държавник взема под своя закрила учениците на Светите братя. Тяхното дело е спасено от гибел и се превръща в основа на старобългарската християнска цивилизация. Борис-Михаил има решаваща роля и за “изобретяването” на кирилицата. Наистина, нейното създаване по презумпция се свързва с времето на цар Симеон предвид известния най-ранен датиран кирилски надпис (октомври 921 г.) от скалния манастир при Крепча. Ясно е обаче, че за налагането на новата графична система е нужно време, което отново ни насочва към управлението на Борис. Гръцките букви, използвани в държавната канцелария поне от времето на кан Кубрат (632 г. - средата на VII в.), са възприети за основа за българската азбука кирилица, обогатена с принципите на глаголицата и създадения от Светите братя старобългарски книжовен език. Всичко това е оценено по достойнство от владетеля и неговите съмишленици в държавния апарат и църквата.

Описаната, макар и съвсем накратко, политическа и културна картина е отразена сполучливо в новия роман на Галина Златарева - поредно свидетелство за нейния писателски талант, познат на читателите от книгите “Медальонът” (2010) и “Предсказателят” (2013). Мащабната литературната сага в две книги със заглавие “Борис и неговите синове” е посветена на един от най-знаковите периоди в нашата хилядолетна история - епохата на християнизацията на държавата и нейния народ и “Златния век” на българската държавност и култура. Както и в предишните си романи, Галина Златарева проявява чувство за отговорност към историческата “материя”, осмислянето на епохата с нейните водещи фигури и обществените отношения. Това се дължи и на познаването на историческите източници, старобългарската литература, научните изследвания, съществуващите в историческата наука спорни въпроси. В резултат на всичко това Галина Златарева ни въвлича в сложна плетеница от събития, човешки характери и обществени процеси, като изгражда панорамата на “живия живот” отпреди повече от едно хилядолетие.

Герои на романа “Борис и неговите синове” са владетелите Борис, Владимир Расате и Симеон Велики, техните братя и сестри, ред други мъже, жени и деца от различни съсловия, етноси, обществени групи. Изградените художествени образи са далече от често срещаните схематични, идеализирани или пък сатанизирани типажи, а близки до реалните исторически личности с техните достойнства и слабости. Авторският разказ е увлекателен, но и обективен в максимално възможната степен, освободен от ненужна патетика и самоцелно философстване. Пред нас е роман върху една наистина много трудна тема, който със сигурност ще предизвика интереса на широката публика, ще я обогати в познавателен и емоционален план, ще помогне да съпреживеем миналото.
Миналото, без което ме можем - и като българи, и като човеци.