Наследството на Левски в неосвободените български земи

По думите на Христо Силянов, при Гоце Делчев и неговите съратници  „…се е преродила несломимата вяра на Левски…“

За сподвижниците на Стефан Боздуганов: „Този скромен деец обладаваше нещо от духа на Васил Левски…“

В навечерието на 152-та годишнина от гибелта на нашия най-обичан национален герой нека припомним какво означават неговата личност и дело за поколенията революционери в земите извън скромните предели на възстановената след вековете на робството българска държава. На тази тема се спираме в книгата „Васил Левски: „Най-добрият ни българин“ (Петнадесет истории за Апостола на свободата“), излязла преди броени дни. Цитатът, вграден в заглавието, е от писмо на Данаил Хр. Попов, съратник на Апостола, и на тогавашния „хъшовски“ жаргон означава: „Най-големият ни патриот“!
В края на ХІХ в. в учебниците по „Отечествоведение“ има цикъл уроци на тема “Неосвободени български земи”. Заедно с първите знания по четене, писане и смятане тогавашните българчета научават, че не всички сънародници имат възможността да живеят в свободна България.

Непретенциозните, но запомнящи се за цял живот кратки текстове са посветени на техните сестри и братя, останали или пък попаднали след 1878 г. под чужда власт – в Османската империя, Сърбия, Румъния,– град по град, околия по околия  в Македония, Източна Тракия, Поморавието, Северна Добруджа… Тогавашните наши педагози са преценили, че е задължително подрастващите да знаят повече за собствения си народ. 

Духът на национално единство е дълбоко присъщ на нашите предци – от обикновените селяни и граждани до политическия и културен елит. По-възрастните знаят от опит какво е неравноправието, иначе казано робството, и какво означава свободата. В политическите, военни и културни среди навлизат македонски и бесарабски българи. Завършилите Софийския университет или Военното училище, независимо дали са от свободна България или не, често поемат пътя на учители и революционни дейци в Македония и Одринско. Един от ярките примери, вдъхновявали поколения българи, включително от неосвободените краища на Отечеството, естествено е Васил Левски. 
Не само в програмни документи, но със своите действия водачите на освободителното движение в Македония и Одринска Тракия изтъкват приемствеността с националната революция отпреди 1878 г. Коста Църнушанов, един от изтъкнатите познавачи на темата, отбелязва: „А как Македония се е отнасяла с  Левски? Революционна  Македония го издигна на нивото на свой водач. Организацията е изградена в духа на неговите идеи /…/, духът на големия Апостол на целия български народ е възкресен в македонското освободително дело, което го следва до край…“

Нека припомним думите на Даме Груев (1871-1906): „Мислехме да създадем организация по образец на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Левски, Ботев, Бенковски…“ В своята апостолска мисия Гоце Делчев (1872-1903), силно привързан към личността на Левски още като ученик в Солунската българска мъжка гимназия, в новите условия творчески прилага създадените от Апостола принципи на революцията: изграждане на мрежа от комитети, въоръжени сили в лицето на местните чети, осигуряването на военни специалисти (офицери и подофицери) – в случая от свободна България. Яне Сандански (1872-1915), обявен от пропагандата в Скопие за „знаме“ на македонизма, споделя: „Заех се с четенето на революционни книги. Биографията на Левски ми направи най-силно впечатление…“

Казаното за влиянието на Левски върху „вътрешните“ дейци на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) може да бъде допълнено и с ролята на онези от участниците в борбата, родени в свободна България.  Христо Силянов отбелязва връзката на българите от неосвободените земи с Кръстю Асенов от Сливен (племенник на Хаджи Димитър), Коста Нунков от Чирпан, Георги Папанчев от Сливен, Марко Лерински от Котел и много други, тръгнали по пътя, посочен някога от Апостола: „В тях се е преродила несломимата вяра на Левски, отекнало е копнението на Ботев и е оживял немирният дух на Раковски…“

Демократичният дух във ВМОРО е в хармония с идеите на Левски и произтича от тях. Нека продължим с размислите на Христо Силянов: „Проповедта и организаторските усилия на Васил Левски обгръщаха цялото племе: доказани следи от неговата дейност има в Разложко. Той увисна на бесилката за свободата и на Македония…“

Тодор Александров (1881-1924), водачът на възстановената след Първата световна война организация, познава в дълбочина делото на Левски. Да не забравяме, че е син на авторитетния учител Александър Попорушев, че завършва българското педагогическо училище в Скопие и работи като учител във Виница, Кратово, Кочани и Щип. Според Павел Шатев самият Тодор Александров е истински последовател на завещаните от Левски революционни принципи: „Той диреше пътища и методи на действие, за да се организира масата и се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център, който център в даден момент да разполага тялом и духом с хората на тия градски и селски организации и за изпълнението на революционни акции...“ При Тодор Александров могат да бъдат отбелязани на само пълната отдаденост на каузата, но и черти на аскетичен начин, присъщ на Левски. По повод на гибелта му един съвременник отбелязва: „Той не знаеше нито що е алкохол, нито що е тютюн… Предупредително-заплашителните писма на Тодор Александров създадоха атмосферата, която провали Стамболийски…“ Личността на Васил Левски не остава встрани и от вниманието на Иван (Ванчо) Михайлов (1896-1990) и неговите съратници, за които българският Апостол е олицетворение на освободителната кауза, на борбата на дейците на организацията против сърбо-югославската и гръцката тирания.

Какво означава делото на Левски за българите в Западните Покрайнини, предадени на по силата на Ньойския договор на Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. Югославия)? С брутално насилие чуждата власт безцеремонно налага сръбския език, забранява българските книги, обичаи и традиции, конфискува и унищожава портретите на Ботев и Левски… Политиката на повсеместен терор води до създаването на Вътрешната западнопокраинска революционна организация „Въртоп”. Сред нейните водачи се откроява Асен Николов (1904-1937), превърнал се в страшилище за окупатора, един от хората, които провокират вниманието на европейската дипломация и общественото мнение към съдбата на поробените Западни Покрайнини. С името на Николов са свързани най-успешните акции срещу стратегически обекти на Кралство Югославия – жп гари, линии, мостове, казарми... През 1936 г. по време на акция в Ниш смелият българин е заловен, осъден на смърт и екзекутиран (4 март 1937 г.) в Белград. За да не дразни югославската страна, полицията “арестува” некролога и позивите в памет на войводата, разпространявани в София. Обяснението е, че на снимката Николов е с оръжие и в бойна униформа, но текстът е красноречив: “Асен Николов – апостол на Свободата!”

Наследството на Левски вдъхновява и добруджанските българи, особено в периода 1919-1940 г., когато не само Северна, но и окупираната след Първата световна война Южна Добруджа е предадена на Румъния. В голямото българско село Еникьой, Тулчанско, където през 1866 г. Левски е учител за едва за няколко месеца, дори и през 1918 г. е съществувала забележителна памет за него. Художникът и изследовател на българската старина Иван Енчев – Видю записва интересни спомени на местни българи за този период от живота на Апостола.

Сред дейците на национално-освободително движение в Добруджа изпъква името на почти забравения днес Стефан Боздуганов (1892-1943). Един съратник  пише в негова памет: „Този скромен деец обладаваше нещо от духа на Васил Левски и от революционния жар на Стефан Караджа – като тях той шареше сред добруджанското население, подобно на един фанатичен апостол, който съсловно и с всички възможни средства увещаваше  и възпламеняваше духа, и волята на всички обезверени…”