„Онзи прочут Самуил“ и българската държавна традиция

На 6 октомври 1014 г. умира цар Самуил – владетелят, олицетворение на България и нейната държавност

Родът на Самуил е „клонка“ на Крумовата династия с нейните древни български корени

Както за своите съвременници, така и за поколения българи цар Самуил е олицетворение на България и волята на нейния народ за свобода и независимост. Йоан Ставракий, византийски писател, живял два века по-късно, заявява: „Онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите!“ – истина, която звучи актуално и днес. В нашата поредица през годините неведнъж сме писали за великия държавник, неговия род, братя, потомци, военачалници… Този път ще припомним изконната връзка на Самуил с многовековната българска държавна идеология.

Една от най-ярките характеристики на „Българската епопея” при  цар Самуил е верността към идейното и теоретично богатство на българската политическа мисъл. Това наследство е трупано в продължение на векове преди драматичните събития през 969-971 г., довели до византийската окупация на източните български земи и столицата Велики Преслав.

Пленяването и „развенчаването” на цар Борис II през лятото на 971 г. от ромейска гледна точка е край на свободната ни държава, с което българската аристокрация и народ са категорично несъгласни! Изградената в Плиска и Велики Преслав държавна доктрина е следвана от Самуил и неговите наследници, вкл. при големите въстания на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072-1073).

Във времето на Самуил действа традиционният политически модел на Първото българско царство с изконните му институции: кавхан, ичиргу-боил (”началник на вътрешните крепости”), комити, т.нар. Народен (аристократичен) събор, и т.н. Върхов израз е титлата „цар и самодържец на българите”, завещана от Симеон Велики и неговия си, „светият цар“ Петър.

Тази приемственост се опира както на традицията, така и на принадлежността на Самуил и неговите братя към Крумовата династия – обстоятелство, което е изрично подчертано от византийската принцеса и историчка Анна Комнина. Както е известно, тя представя Самуил като потомък на "българския василевс Мокрос” и старата столица Велики Преслав. Още навремето акад. Иван Дуйчев убедително показа, че става дума за кан Крум (около 800-814 г.), чието име е изопачено от по-късен гръцки преписвач – от „Кромос” е се е получило загадъчното  „Мокрос”. За Анна, правнучка на цар Иван Владислав, завладяната през 1018 г. от ромеите българска държава има древни корени и забележителна история. В нейната семейна и интелектуална среда се е знаело, че Комитопулите не са нов царски род, а „клонка“ на Крумовата династия. В историческата памет на Византийската империя Крум е заемал особено място, а споменът за него е бил въздействащ дори и през ХIII в.

Когато цар Иван Владислав категорично заявява, че е "българин родом" / “българин по род“, той е нямал предвид само своята народностна принадлежност – факт, който е бил очевиден и известен на всички. По този начин "българският самодържец" поставя акцент върху своята изконна,  кръвна връзка с царския род и легитимността на своята власт. Неслучайно византийските хронисти по един и същ начин пишат за „Крум Българина”, "Симеон Българина", "Петър Българина", "Самуил Българина", "Пресиан Българина", "Арон Българина", „Самуил Алусиан Българина” и т.н. чак до правнуците на Самуил и Иван Владислав в продължение на близо три столетия. Факт са и многото съвпадения на имената на членовете на царския род от Плиска, Велики Преслав и Охрид: „Пресиан”, „Гаврил”, „Йоан” и др., на популярността на старозаветните царски и пророчески имена („Симеон”, „Вениамин”, „Давид”, „Мойсей”, „Арон”, „Самуил” и др.). Както изглежда, в очите на българското общество синовете на „могъщия комит“ Никола са възприемани като потенциални наследници на престола. Когато през 971 г. цар Борис II и брат му Роман, синовете на цар Петър, попадат във византийски плен, а по-късно си отиват от този свят, именно братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил са възприемани като хората, които имат правото да поемат върховната власт в България. Пленяването на цар Роман през 991 г., което според „Българския апокрифен летопис” е свързано с Велики Преслав, вероятно загатва за временно възвръщане на столичния статут на Велики Преслав след битката при Траянови врата през 986 г. Както стана дума, Анна Комнина свързва българската династия именно с Велики Преслав. Всичко това показва дълбоките идейни корени на грандиозната битка за България, водена от цар Самуил в продължение на половин век, която на свой ред оставя траен отпечатък в българската политическа мисъл. Затова традицията е продължена от братята Асеневци – Петър, Асен и Калоян,– с възобновяването на Българското царство през 1186 г.

Цар Самуил и неговите наследници не се ограничават само с придобитите от България идейно-политически позиции през 913-а, респективно през 927 г., когато Византия признава на Симеон и Петър титлата „василевс”/“император“, възприета в България във формата „цесар“/“цар“. Нещо повече, в „арсенала” на българската политическа идеология остава концепцията или претенцията на цар Симеон Велики за правата на българите върху короната на християнската империя. Нека цитираме онова думите на византийският поет Йоан Геометър, съвременник на цар Самуил, за българската победа в прохода Траянови врата: „Истър (Дунав, иначе казано, българите)  грабна венеца (короната) на Рим…” Тази идея е ръководно начало и при опита на Пресиан II, наследникът на цар Иван Владислав, чрез преврат да овладее византийския престол през 1026 и 1029/1030 г. Според византийския философ и историк Михаил Псел и във Византия българският царски род е смятан за "ненадминат по своята знатност". Затова и Пресиан II, за когото наскоро разказахме в една от статиите в тази поредица на „Труд“, е бил убеден, че е по-достоен за императорската корона в сравнение с тогавашните ромейски владетели Константин VIII Роман III Аргир. Българският принц и неговите привърженици са вярвали, че империята може да бъде завладяна "отвътре", а освобождението на българите да се осъществи "отгоре" – убеденост, която е в съзвучие с идейно-политическата стратегия на цар Симеон Велики.

Големият чешки учен Константин Иречек, автор на първата академична история на българския народ (1876 г.), дава непринудена, но стойностна характеристика на Самуил: „Енергичен, мъжествен и хуманен господар, който успял с победи да издигне Българското царство отново на онази висота, която то достигнало при Симеон…” При вида на своите ослепени, озлочестени съратници, „…дори и на смъртния си одър Самуил тържествувал над своя противник, бездушния Василий…” със своята човечност и съпричастие към болката на ближните. И със своята отдаденост на България и нейната свобода. 

Авторитетният гръцки византолог Йоанис Караянопулос прави следните точни и обективни обобщения: "Дългата, продължила повече от 40 години война, водена и от двете страни така сурово и упорито, показва и нещо друго – народностният елемент, който водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори фанатизъм... По своята същност държавата на Самуил е била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които са били подчертано български..."

В заключение ще припомним думите на световноизвестния британски историк сър Стивън Рънсиман в неговата «История на Първата българска империя» (Лондон, 1930): "Макар  понякога ликът на България да е засенчен от облаци, тя може да бъде горда със своята история… Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония; през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (...) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император (...); през Аспарух и братята му и техния баща, кан Кубрат..."