Ангажиментите ми в Европарламента направиха така, че пропуснах едно събитие в близост до България. Но сега се връщам към него. На 11 септември в Северна Македония отбелязаха 81-та годишнина от началото на т.нар. антифашистко въстание и народоосвободителна война срещу "българския фашистки окупатор". За пореден път 11 октомври се превърна в антибългарски ден. Последва и нападението срещу българския културен център "Цар Борис III" в Охрид. Но какво в действителност се е случило на тази дата преди 81 години.
На 11 октомври 1941 г. неколцина терористи, които по-късно ще бъдат наречени "борци от Първи прилепски партизански отряд" нападат полицейски участък в град Прилеп и прерязват телефонните жици. Убиват един баща на три деца. Това е историята на прославутото начало на „антифашистката борба“ срещу "българския фашистки окупатор". Едно добро и вярващо в Бога семейство е почернено. Три деца остават сираци.
А Прилеп е град символ на българщината. В него е роден класикът на българската литература Димитър Талев, в чиито романи това градче оживява като български свят. В него срещаме нашенци, които се борят за българска църква и училище с преподаване на български език, мечтаят за национална свобода. Оживява в творчеството на Талев и средновековната българска история, времето на българския цар Самуил. В класическия роман „Железният светилник“ понятия „македонски народ“ и „македонец“ не се срещат. Етническото и народностно самоопределение на населението в митичния град Преспа се описва от писателя с думите: „нашият народ – българин, българи“.
Още през 1856-1857 година Панайотис Арвантинос пише за Прилеп: „Сега неговото население се състои от 1200 домакинства мохамедански и християнски, като последните са от български род и една част от влашки.”
През 1864 г. немският учен Хайнрих Барт описва същото градче, в което живеели 11 000 българи. За македонци не споменава. И Александър Синве ("Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique") през 1878 г. пише, че в Прилеп живеят 7 500 българи, 2 300 мюсюлмани, 500 гърци, 200 власи и 200 цигани. И този изследовател не открива в китното градче македонци.
През 1890 г. по време на публичен диспут в Санкт Петербург видният прилепчанин Методий Кусев представя родния си град като:„чисто български”. Според етнографа Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в началото на XX век Прилеп има 24 520 жители, разпределени както следва: 16 900 българи, 6 200 турци, 480 власи и 960 цигани. Няма македонци.
Такива са фактите за градчето Прилеп в края на ХIХ век. 120 години по-късно македонски политици и “историци” твърдят, че в Прилеп няма българи. Но какво се е случило с тези нашенци и с техните наследници. Нима те не са оставили поколение след себе си? Нима всички са били избити? Коронавирус ли ги е тръшнал? Кой ги е унищожил? Македонци ли са нахлули в Прилеп и са ги изтрепали? Но ако е било така, това не е ли геноцид? Защото не са човек, не са двама. Нима стотици хиляди българи просто са изчезнали като във фантастичен филм? Какво наистина се е случило с тях?
Времето вече даде своя отговор. Случило се е най-лошото. Комунистическата власт чрез тотална репресия е изтрила от съзнанието на наследниците на много от българите в Македония тяхната родова памет. Превърнало е тези нашенци във врагове на самите себе си, в родоотстъпници, в клеветници на своя род и "отечество любезно", както би рекъл поета. Те са се отрекли от родовите си корени, от българското си народностно и национално самосъзнание, от това за което са се борили със слово и с оръжие в ръка техните предшественици. Те твърдят, че са чужд на българите народ, при положение, че най-ярки възрожденски личности родом от Македония са се самоопределяли като българи. Те богохулстват като променят етноса на отдавна починали хора. Това чудовищно престъпление е осъществено от комунистическата власт, но продължава да се осъществява и днес от нейните приемници в Р Северна Македония. Това е огромно престъпление, защото представлява етническо прочистване на починали достойни българи.
На 11 октомври 1941 г. група родоотстъпници комунисти, предвождани от Лазар Колишевски - пратеник на бъдещия комунистически сатрап Йосиф Броз Тито, нападат полицейския участък в град Прилеп. Днес тази антибългарска акция се чества като официален държавен празник в Р Северна Македония. Чества се от политици, които на думи желаят добри отношения с България. Продължавам да мисля, че за тях подписването на Договора за добросъседство с България бе поредното лицемерие. Защото те никога не са имали намерение да го спазват. Но пък стана ясно, че с лицемерие не се гради общо европейско бъдеще. С честване на нападения срещу българи, с обявяването на българите за фашисти и окупатори не се подобряват двустранните отношения.
Македонската преса сравнява случилото се на 11 октомври 1941 г. в град Прилеп със „свободолюбивите традиции на македонския свободолюбив народ съдържащи се в Карпошкото, Разложкото, Кресненското и Илинденското въстание”, но също така и с “усилията за социално и национално освобождение вложени в Балканските войни и в Първата световна война”. Но всички тези събития са част от българската история. Защото в тях са участвали македонски българи, а не "македонски македонци". Илинденското въстание е типичен пример, тъй като то е въстание за освобождението от османско иго на българите в Македония. Към тези граждани, които не са определят днес като българи в Р Северна Македония, то няма отношение. Именно като въстание на македонските българи то е отразено в европейската преса през 1903 г. Вестниците все още ги има в библиотеките на Лондон, Виена, Париж, Берлин и дори евродепутатите могат да ги прочетат при добро желание.
Но когато днес споменатите исторически събития се представят като част единствено от т.нар. македонска история, която е и "история" на "борбите на македонския народ срещу българския фашистки окупатор”, това означава, че днешните македонци "не са в час". Днес медиите в Р С Македония пишат за „злосторствата, които фашистките окупатори са вършели над цивилното население, за нанесените огромни икономически щети“. Това са абсолютни лъжи. Това са клевети. През 1941 г. Цар Борис III е бил приветстван в окупираната от Югославия Вардарска Македония като Цар Освободител. И това е така, защото България не е била фашистка държава. Престъпници у нас, както и в Македония, са били само комунистите. В България не е имало фашистка партия на власт. Затова пък комунистическата партия е призната със закон за престъпна организация. И той е приет още преди страната ни да стане член на Европейския съюз. А може би станахме членове на ЕС именно защото признахме със закон бившата комунистическа партия за престъпна организация и наложения от нея режим - за престъпен режим? В бившата Социалистическа република Македония членове на комунистическата партия са унищожили хиляди невинни българи, а други хиляди са били хвърлени в концлагери и затвори в Югославия. И парадоксът е, че днешните македонци изучават тези комунистически престъпления като геройства. С това европейска България никога няма да се съгласи. Защото ние знаем, че всеки комунист в повече в Европейския съюз е в обща вреда на всички държави членки. Затова и македонците, искат или не, ще трябва да се декомунизират като се срещнат с истината за своята история. И колкото по-рано сторят това, толкова по-бързо ще влязат в ЕС. Ние ще ги подкрепяме и ще им отворим вратата. „Рамковата позиция“ на България, която македонски политици възприемат като вето, е най-голямата възможна помощ за гражданите на Р Северна Македония. За тях тя има значението, което през XIX век са имали народните ни будители. Защото в ЕС трябва да влизат събудени и простили се завинаги с комунистическите лъжи, народи.
Омразата срещу България не може да бъде празник! Тя трябва да остане в комунистическото минало, с което очакваме Р Северна Македония да се раздели необратимо. Защото омразата на днешните македонци към българите и България ги представя като мазохисти, хора, които мразят и себе си, и Македония, които забравят, че те и ние сме ЕДИН НАРОД, с ЕДИННА СЪДБА, която злосторниците в нашата ОБЩА ИСТОРИЯ - комунистите, се опитаха да заличат, за да ни РАЗДЕЛЯТ.
От фейсбук