Последното селфи в Америка?

Между ужасен край и безкраен ужас

САЩ са изправени пред най-дълбоката пропаст за цялото време на своето съществуване, без да имат необходимата социално-психологическата устойчивост и достатъчен исторически опит, за да оцелеят на ръба.

За момента на заплахата от гражданска война и последвалото унищожаване на САЩ е писано толкова много, че по-нататъшните упражнения на тази тема могат да бъдат оправдани само от желанието на автора да сподели с читателя някои не съвсем излишни наблюдения.

Колкото и да е странно, за това ще ми помогне моето щастливо детство. Времето, когато жадно четях книги. Сред тях беше и американският политически и фантастичен роман "Седем дни през май", написан от Флетчър Нибел и Чарлз Бейли през 1962 година. Някъде в началото на седемдесетте, аз погълнах тази завладяваща книга на едно заседание, без да се задълбочавам, поради липсата на житейски опит и достатъчно познания в нейния специфичен исторически произход.

И ето днес, почти половин век по-късно, го прочетох отново, но с нова гледна точка, когато „многото знания и многото скръб“, придобити през годините се преплитат и в зловещия контекст на настоящата ситуация в САЩ.

Първото нещо, което привлича вниманието днес, е очевидното сходство между предпоставките на описаната в романа хипотетична американска криза и характера на настоящите реални противоречия, които разкъсват САЩ и елита там. Почти буквално съвпадение. Президентът в книгата - Джордан Лимен, е обвинен от своите противници, че е предал американските интереси на Русия, а настоящият истински обитател на Белия дом Доналд Тръмп е обвинен за същото!

Както в книгата, така и в действителност, техният основен противник е американският военно-политически елит, чиито бизнес интереси Лимен нарушава, подписвайки договор за ядрено разоръжаване със СССР. И Тръмп, при цялата си вербална войнственост срещу КНДР, Китай, Русия и Венецуела, всъщност не отприщи нито една нова война през първите четири години от своето управление. И дори директният ракетен удар по Иран от американските военни бази не го отклони от този курс. Което, изобщо е нечувано за Америка. Тръмп доста последователно провежда тази линия за ограничаване на американското военно участие и отхвърля системното участие на САЩ в „нелепи безкрайни войни“.

„За разлика от предишните администрации, аз опазих Америка от нови войни и нашите войски се завръщат у дома“, каза Тръмп, обещавайки, че през втория си мандат „ще пази Америка от безкрайни и скъпи чужди войни“.

Нещо повече, Тръмп е съвсем в духа на американския президент Дуайт Д. Айзенхауер, който през 50-те години на миналия век предупреждава Америка за опасността от катастрофалното всемогъщество на военно-индустриалния комплекс (ВПК) и има смелостта да каже на глас практически същото за сегашния американския ВПК: ''Аз не казвам, че всички военни са влюбени в мен. Обикновените войници - може би да. Но висшите хора в Пентагона е съвсем вероятно да не са сред моите фенове, защото те искат само да воюват. И по този начин всички тези прекрасни компании, които правят бомби, самолети и всичко останало, ще бъдат щастливи".

Да, това отчасти е данъкът към предизборната реторика. Не мислете обаче, че с подобно обяснение се изчерпва темата. Защото това са твърде сериозни неща и дори понякога президентите плащат с живота си, когато се опитат да го приложат на практика. Иначе Джон Ф. Кенеди, осъзнавайки цялата дълбочина на пропастта, в която поддръжниците на неограничените войни тласкаха страната, и опитвайки се да направи крачка назад от пропастта, нямаше да бъде убит. От „неизвестни“ (все още!) конспиратори, след като предпочете диалога със Съветския съюз пред размяната на ядрено ракетни удари.

Позицията на Тръмп е дори по-лоша от тази на неговите предшественици, които осигуриха ролята на Америка на вездесъщия глобален полицай, но успяха да изнесат значителна част от американската реална икономика извън САЩ. Това доведе до колосален дисбаланс между "американските глобални ангажименти", от една страна, и реалните възможности от друга. Това не е като да говорим за фантастичния публичен дълг, който уверено се стреми към $ 30 трилиона поради посочения дисбаланс.

С оглед на парадокса във възникналата ситуация, на власт беше доведена такава парадоксална фигура като Тръмп. И неговият лозунг "Да направим Америка отново велика!" като цяло отразява основната същност на неговия „нов курс“. А именно: укрепването на САЩ като икономически самодостатъчна сила, като същевременно се намали очевидната прекомерна тежест на външната „отговорност“.

Този път обаче се оказа трънлив. За Тръмп, от една страна, беше необходимо да укрепи реалния сектор на националната икономика по всякакъв възможен начин, а нейната основа е Военно-промишлен комплекс (ВПК), а от друга страна, да намали скъпото глобално военно господство, тоест  -да нанесе удар по интересите на същия ВПК.

Не е изненада, че в крайна сметка не само транснационалните играчи на новата „постиндустриална вълна“, тоест, глобалните онлайн търговци с трилиони богатства и глобалните IT „трансформатори“, се вдигнаха на оръжие срещу сегашната американска администрация. Направиха го отчасти и самите съществуващи традиционни военни монополи, които тази политика е настъпила по опашката.

Така че можем да констатираме не само съвпадението на сюжета на гореспоменатия роман с реалността, но и факта, че силите, противопоставящи се на настоящия президент на САЩ, са не по-малко, а дори и са по-мощни от онези, които се противопоставиха на Джон Ф. Кенеди и неговия аналог в книгата - героят Лимен.

И какво ще последва от всичко това в обозримо бъдеще.
Първо, факт е, че Америка, казано фигуративно и без обида, е „страна на безстрашни идиоти“. В очевидния смисъл, че днешните американци нямат представа какво представлява война на тяхна територия и съпътстващите я на това трудности. Те са живели твърде добре след онези 200 години от предишната гражданска война. А по време на всичките външни войни на територията на САЩ не падна нито една бомба и не стъпи нито един вражески войник. 

Така че психологическото състояние на задокеанските аборигени е такова, че поради незнание спусъкът на националната катастрофа може да бъде натиснат от тях с изключителна лекота. Дори ако американските правителствени чиновници откровено призовават населението да се запаси с боеприпаси, както го направи пресаташето на Министерството на здравеопазването и социалните услуги на САЩ Майкъл Капуто преди дни, тогава нещата стават лоши: „Г-н Капуто прогнозира, че президентът ще бъде преизбран през ноември, но неговият противник демократа Джоузеф Р. Байдън-младши ще откаже да признае това и ще се стигне до насилие. И когато Доналд Тръмп откаже да подаде оставка при инаугурацията, стрелбата ще започне. Ако имате оръжие, купувайте боеприпасы, дами и господа, защото после трудно ще ги намерите”.

Второ. Морално-психологическото състояние на съвременните въоръжени сили на САЩ е такова, че не е необходимо да се разглеждат като реална сила, способна да предотврати мащабна гражданска конфронтация. Първо, защото, както в романа „Седем дни през май“, противоречивата политика на сегашната администрация вече засяга състоянието на военните, които сега не демонстрират своята безусловна лоялност към Доналд Тръмп. Достатъчно е да си припомним, че министърът на отбраната на САЩ Марк Еспер през юни тази година и в разгара на бунтовете категорично отказа на настояването на президента да използва армията за спирането актовете на насилие.

Независимо от политическите симпатии на самия Еспер, неговата позиция в този случай изглежда по-значима от исканията на импулсивния президент, но, уви, е слабо позната с военните реалности в главата на Тръмп. Мисля, че босът на Пентагона е добре запознат с морала и политическото състояние на своите войски, които са около 50% окомплектовани с цветнокожи хора. И за степента на „монолитност“ на войските при кризисни обстоятелства.

Армията дори в най-проспериращите времена е била известна със сбиванията на расова основа и в хода на военните действия се отличава с пълната липса на взаимопомощ между военнослужещите с различни цветове на кожата. Затова тя едва ли ще бъде достатъчно здрава структура, която да издържи челен сблъсък с разделеното и въоръжено до зъби американско „цивилно общество ”. В което, между другото, има много повече бивши „зелени барети“, „тюлени от флота“, снайперисти и други майстори от запаса, отколкото има в „действащата“ армия.

В романа ''Седем дни през май'' става дума за заговор на върха от група висши генерали и политици от Вашингтон. Той обаче трябваше да бъде подготвен в най-дълбока тайна от армията. В сегашната ситуация, когато конфронтацията вече е частично обагрена с кръв, когато е разделена цялата страна - от елитния връх до лумпенските низини, е по-добре да се извади от сметката „водещата роля“ на армията и способността й да спаси Америка. Нейният личен състав ще се разпръсне по "националните апартаменти" и дори по етническите окопи. Защото сегашните САЩ просто нямат спирателен клапан.

Не само Еспер е наясно с това, но и Тръмп също. Иначе е трудно да се разбере изключителната предпазливост и епизодичност, в които той използва войските, или по-точно Националната гвардия, за да потисне най-опасните огнища на неподчинение. И не само защото предстоят избори и той не е склонен да пролива кръв. Още по-голямо изостряне за властите е вероятно самата нестабилност на армейската структура, както и на местната полиция. Което тук-там ясно разкрива тенденцията към побратимяване с бунтовниците в украински стил "Полицията е с хората!"

Третото и най-важно нещо. Противоречията са достигнали антагонистично ниво вътре в управляващата класа на Америка, което очевидно се екстраполира в цялото американско общество. Общество, съчетано с липсата на психологически забрани, които да ограничават агресията в масовото съзнание (свързано с дългия период на американско благополучие). Плюс негативния социално-икономически ефект от епидемията COVID-19 и всичко взето заедно, води Америка до предстоящите избори в състояние на максимално вътрешно отслабване.

Това се влошава и от липсата на достатъчен имунитет срещу действието на болестотворните влияния, които унищожават държавния организъм.

Дълбокият и дългосрочен характер на настоящата американска драма е нейната главна съществена разлика от кризисните конфликти, описани в роман от преди 60 години.

Сблъсъци, които няма да могат да бъдат разрешени нито в „Седем дни през май“, нито в седмицата през ноември. Америка стигна до този момент от своята история, когато и елиминирането на няколко политици и генерали няма да направи нищо. И дори свалянето на Доналд Тръмп, без значение чрез избори или с Майдан, няма да промени радикално нищо в този смисъл. Защото точката на връщане отдавна е премината. По-скоро, настоящата дилема на САЩ наподобява прословутия избор между ужасен край и безкраен ужас.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)