Труд
Автор:
Проф. Николай Овчаров
За личния живот на Иван Шишман се знае малко. В добавките от ХIV в. в Синодика на цар Борил се открива записа: “На Кира Мария, благочестивата царица на великия цар Иван Шишман, вечна памет!” Според преобладаващото мнение на съвременните историци Мария е била първата съпруга на Иван Шишман и е произхождала от високопоставено търновско болярско семейство. Предполага се, че именно от нея били първородните синове Александър и Фружин, станали престолонаследници по различно време. Също така се смята, че тя е починала сравнително рано.
Както разказах в предишните статии, преди съдбоносната битка на Косово поле през 1389 г. българският цар се оженил за една от дъщерите на сръбския княз Лазар Хреблянович. От нея Иван Шишман имал още двама сина с името Асен, дъщеря Кераца и, както се споменава в Синодика на цар Борил, “други починали деца”. Интересна е една приписка, в която се твърди, че той имал и незаконен син, станал през 1416-1439 г. Вселенски патриарх в Константинопол под името Йосиф II.
Съдбата на двамата първородни сина на Иван Шишман е невероятно драматична. Александър е този неназован по име престолонаследник, споменаван многократно в “Канон молебен за царя” на книжовника Ефрем. Той явно е бил кръстен на дядо си, а според традицията на Шишмановата династия пълното му име трябва да се възстанови като Иван Александър II. В очите на българите младежът бил упование и надежда за победа над агаряните, но изменчивата съдба му отредила друго историческо място.
По интересен начин името на Александър се появява в приписка на л. 201б от един Октоих-параклитик от края на ХIV в., пазен в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” под №180 (313). В специална статия доказах, че този забележителен ръкопис цялостно е бил изпълнен в Никопол през последните две години от съществуването на Търновското царство. Около смисъла на запазената частично приписка и датировката на ръкописа имаше дългогодишен спор. Разковничеството се оказа в лошо разчитаната досега титла пред името Александър. При пряката работа с паметника успях да я разгадая като “господинчич” в смисъла на “млад господар”, престолонаследник.
Такава титла напълно кореспондира с отбелязаното в приписките от ръкопис №298 от Библиотеката на Румънската академия на науките понижено владетелско достойнство на цар Иван Шишман през 1393-1395 г. Логично е, че след като той вече е бил титулуван като “господин Търновски”, неговият наследник да е носел титлата “господинчич”. В средновековните славянски паметници са запазени множество примери за наследници на различни нива като “царевич”, “кралевич”, “деспотович” и др. А пред титлата са добавени задължителни за престолонаследник епитети като “благоверен” и “Христолюбив”: “Писа се тази книга в дните на благоверния и Христолюбив господичич Александър, (който е) от две страни от царски произход. В тези времена Господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя. И дойдоха, и поробиха, и опустошиха...(запазеното е дотук, защото л. 202 е откъснат и загубен - б. а.)
Очевидна е близостта на текста с известната приписка на Исая Серски от 1371 г., описваща ужасите на османското нашествие. Има обаче една друга приписка, която почти напълно се покрива по дух с нея. Става дума за ръкопис от Слепченския манастир на днешната територия на Република Македония. Книгата била изпълнена през 1393 г. „(...) в дните, когато по пропущение Божие предадени бяхме заради греховете наши в ръцете на врагове мръсни и беззаконни, и на царя на неправдата, най-лукавия от всички на земята. И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните измаилтяни, каквато не е бивала и няма да бъде”.
Всички тези текстове ярко отразяват безизходицата, в която са попаднали балканските народи вследствие на страшното нашествие. Някои избрали да се бият докрай, но други не издържали и се предавали на поробителите. Трагичните събития на Балканите от това време не остават незабелязани в Западна Европа. Още в едно свое послание от 1373 г. папа Григорий ХI много образно рисува картината на жестоката агресия: “Безбожните неверници, наречени турци, тези най-жестоки врагове на Христовото име и негови неукротими преследвачи (...) нападаха, завладяха и свирепо разориха обширни области на Ромейското и Българското царство и кралството на сърбите, както и други страни на люде, изповядващи Христовото име, ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастното робство, като някои от тях, уви! - се отрекоха от Христовото име.”
За съжаление сред последните бил и престолонаследникът Александър. Най-подробното сведение за него е оставил рицарят Ханс Шилтбергер, преминал през българските земи в онези тежки времена. “Бащата (Иван Шишман - б. а.) загинал, (...) а синът приел езическата вяра, за да му пощадят живота. И тъй като Баязид завзел Самсун и страната Джаник, той му дал този град и тукашната страна до края на живота му вместо бащината му земя”. Шишмановият син вероятно сменил и името си на Искендер.
Данните на западния пътешественик кореспондират с някои османски източници. От всички тях може да се пресъздаде следната картина. След падането на Никопол Александър се отрекъл от християнството и приел исляма, заради което бил възнаграден с почести от султан Баоязид. Наскоро открити данни в ръкопис №180 от колекцията на Парижката национална библиотека показват, че през 1397/1398 т. падишахът първо го назначава за един от управителите на малоазийската област Караман. По-късно е преместен в новозавладените от османците земи на селджушкото племе “цани” в Мала Азия. Това всъщност е била територията на древното княжество Кастамуни с център Самсун, намираща се между Синоп и Трапезунд. Искендер останал на тази позиция до 1402 г., когато османците били разгромени от монголите на Тимур в битката при Анкара. По всичко изглежда, че тогава той загубил земите, тъй като победителят ги върнал на сина на някогашния селджушки княз Кьотюрюм Баязид, Исфендияр.
Нещата се променили в полза на бившия български престолонаследник през 1413 г. По това време султан Мехмед I успял да стабилизира положението и надделял над разбунтувалите се местни емири. Тогава той покорил и територията на княжеството Айдън със столица Смирна. По стара османска традиция султанът простил на княза Джунейд Айдъноглу, но го изпратил на управлява далечната територия на Никополския удж. Верният на Високата порта Искендер пък получил Айдънското княжество. Любопитно е, че описалият това събитие византийски историк Дука още го назовава “Александър, сина на Шишман”.
Финалният епизод от бурния живот на българина се случил през 1418 г. Султан Мехмед I наредил на верния си васал да ликвидира един от най-видните последователи на бунтовния шейх Бедреддин, на име Бьорклюдже Мустафа. Той се бил укрепил в планината Стиларий на южния нос на Смирненския залив. Отрядът му обаче попаднал в засада и бил напълно разбит, а Искендер - съсечен. Така приключили дните на някогашния наследник 02 - Средновековната крепост на Самсун, взривена в началото на ХХ в.
