Труд
Автор:
Румен Михайлов
Регионалните сили все повече вярват, че сигурността не може да идва отвън
Комшиите, Саудитска Арабия и Пакистан стават военна мощ №1 в Близкия Изток
Малкото западноевропейски наблюдатели, останали и в жегата зад лаптопите си, нарочиха подписания в петък в Мека саудитско-турски-пакистански военен пакт за “НАТО на сунитските нации”. Разбира се, това не е религиозно споразумение, нито пък има за цел, поне според официалните изявления на неговите инициатори, да бъде договорка, обидна за последователите на шиитския ислям.
Просто две от най-значимите военни сили в Близкия изток - Турция и Пакистан, обединяват усилията си в отбраната с най-богатата държава в региона - Саудитска Арабия. А тя е страната, която от месеци не е в състояние сама да отговори на бруталните атаки на шиитския Иран, докато трите изредени държави, изключвайки малцинствата в тях, изповядват сунитския ислям.
Само този факт би бил достатъчен, за да се определи сключеният от техните лидери военен пакт като важен, но залогът е много по-голям. Ами споразумението идва в момент, когато от три години регионът не познава нищо друго освен война и несигурност, като пряката въоръжена конфронтация между Съединените щати и Иран се изостря. Знае се, през последните месеци този конфликт въвлече всички държави от Персийския залив, създавайки хаос дори в страни като Турция и Пакистан, които за тяхно или всеобщо добро успяха да избегнат прякото участие в жестоката патаклама.
Но правителствата в Анкара и Исламабад, плюс това в Рабат, остават преди всичко загрижени както от нарастващата военна мощ на Иран, така и от все по-агресивния и модерно въоръжен Израел. Като в същото време са принудени да имат вземане-даване със съюзник - Америка на Доналд Тръмп, който изглежда все по-малко надежден и все повече непукист за съдбата на другите уж приятелски, ама далечни страни. Значи трябва да се реагира и то незабавно, а ако може в екип - най-добре.
В този геополитически контекст се вписват ярко три наистина ключови фигури и документът бе подписан в Мека точно от тях - саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман, който контролира най-богатите петролни резерви в света; турският президент Реджеп Тайип Ердоган, командващ втората по численост армия в НАТО след тази на САЩ и пакистанският министър-председател Шехбаз Шариф, придружен неслучайно от наистина силния човек в страната - военачалника Асим Мунир, който контролира ядрения арсенал на Пакистан.
Според съвместното изявление на тези лидери, споразумението им цели преди всичко колективното възпиране на каквато и да било форма на агресия срещу трите държави и предвижда всяко въоръжено нападение срещу която и да е от тях да бъде смятано за атака срещу всички, задължаваща ги да є отговорят задружно. А това е “модел”, който според френски вестник “Льо Монд” и италианския “Република”, напомня за прословутия Член 5 от договора на Атлантическия Алианс и именно за това все още работещите в горещините анализатори-международници нарекоха новата формация “НАТО на сунитските нации”.
Естествено, от Техеран не изчакаха много, за да си кажат своята: “Саудитците трябва да разберат, че споразумение на хартия с Турция и Пакистан няма да гарантира сигурността им, точно както години наред не успя да я гарантира едностранната подкрепа за тях на американците. Променете политиките си, за да не се налага да молите другите за сигурност!” - написа в социалната мрежа “X” говорителят на Комисията по национална сигурност и външна политика към иранския парламент Ебрахим Резаи. Доста дипломатична и в никакъв случай войнствена реакция, нали?!
Но съществуват ли нужните предпоставки новият военен съюз да просъществува дълго, поне колкото НАТО? На везната на прогнозите надделява положителният отговор, тъй като трите страни - партньорки си поставят за цел да изградят система, способна да балансира новата обстановка в региона. Заедно те представляват внушителна сила, способна да възпре евентуални враждебни действия на Техеран, но в немалка степен и на Тел Авив. А и саудитците изглежда осъзнават преди всичко, че американският “щит” не им е осигурил очакваната защита, тъй като ракетите и дроновете на Корпуса на гвардейците на ислямската революция, както и атаките на йеменските хути, напоследък им нанесоха тежки удари. Освен това благодарение на пакта от Мека Рияд се озовава съвсем под ядрения чадър на Пакистан - сценарий, предвиден в по-раншно споразумение.
Но сега изпъква един многозначителен и окуражаващ факт на фона на неяснотата от страна на САЩ що се отнася до т. нар. ядрено досие. Ами срещу него Исламабад не изисква от Рияд политически отстъпки, като например признаването от Саудитска Арабия на Израел, за което настоява открай време Доналд Тръмп. Плюс това военното сътрудничество между двете държави е добре установено и дългогодишно, като е позволило на Пакистан да разполага войски за охрана на “светите места” на исляма в Джеда.
“Това споразумение е един от най-ясните досегашни признаци, че Близкият изток се отдалечава от модела на сигурност, организиран изключително от Съединените щати” - коментира пред британски медии експертът по сигурността в престижния лондонски университет “Кингс Колидж” - Андреас Криг. “Регионалните сили - подчерта анализаторът, - все повече вярват, че сигурността трябва да се гарантира на местно ниво, а не просто от Вашингтон.” Според Криг пактът от Мека подкрепя преди всичко амбициите на Саудитска Арабия да се превърне в гарант за регионалната сигурност и да диверсифицира отбранителните си способности. За Турция, която е член на НАТО, както и за Пакистан, целта е да разширят влиянието си и да привлекат масирани саудитски инвестиции.
“Този ход към по-обвързващо сътрудничество явно е насочен срещу Иран, но е и размахване на пръст към Израел” - отбелязва пък специалистът по Саудитска Арабия в Университета в Бирмингам - Умар Карим. Според него съюзът “цели да противодейства на новия стратегически подход на Техеран, който има за цел да доминира в целия регион на Персийския залив и да контролира морския трафик през стратегическите водни пътища - било то Ормузкия пролив или пролива Баб ел-Мандеб - входа на Червено море”.
И тук нещата опират до Турция, защото единствено тя от трите държави разполага с военноморски сили, които да осигурят безпрепятствения воден транспорт по морските пътища, напрактика блокирани сега от рекет и заплахи. Но както стана дума, Анкара разполага със сериозен сухопътен военен потенциал, има амбиции, простиращи се от Кавказ до Африка, и вече играе първостепенна роля в управлението на Сирия. А ерата на конфронтация - до голяма степен показна - между Турция и Рияд след убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги в Истанбул, вече е далечен спомен, тъй като словесните обвинения за кървавата разправа бързо бяха заглушени от значителни саудитски финансови инжекции в Турция.
В същото време Анкара, макар и да поддържа отворени канали за комуникация с аятоласите, разглежда Иран като регионален съперник - нейните амбиции за влияние се покриват и с негови, защото обхващат Азербайджан, Армения и посочената Сирия, която предлага полезна опорна точка в Средиземноморието. Иначе казано, военната опция винаги е налице, но прагматик като Реджеп Ердоган си дава сметка, че за да утвърди позициите на Турция в региона, той трябва да я закичи с аурата на миротворец, та било то и въоръжен до зъби.
А подобна роля се печели със стойностни инфраструктурни и икономически проекти като например възраждането на стария план за пускане в експлоатация на отоманската Хиджазка железница от сърцето на Саудитска Арабия до бреговете на Източното Средиземноморие. Освен това саудитският петрол вече се транспортира с турски камиони-цистерни през Сирия пак до средиземноморския бряг, обсъжда се и бъдеща петролопроводна връзки с турския терминал Джейхан. В същото време Саудитска Арабия увеличава обемите суров петрол, изпомпвани в напрактика най-близкия до Турция неин град - Янбу на Червено море. И основавайки се преди всичко на икономическите интереси на комшиите ни от югоизток, някои наблюдатели намекнаха в събота, че ако “сунитското НАТО” е родено преди всичко от нуждите на Рияд, то напрактика ще бъде контролирано от безспорно най-силния и активен партньор в него - Турция.
Като независимо от тази подробност или може би точно заради нея, структурата привлича нови кандидати, начело с Египет. Ех, противопоставят є се Обединените арабски емирства, които напоследък имат болезнени търкания както със Саудитска Арабия, така и с Турция. Като търсят неистово военен съюз с Индия и преди всичко нейния ядрен чадър, но ако пактът от Мека се утвърди в обозримото бъдеще, нищо чудно емирствата да го погледнат по-благосклонно.
