Труд
Автор:
Виктория Георгиева
Възходът на десницата няма да бъде необяснима аномалия, а резултат от политическия вакуум, създаден от самата система
Франция влиза в поредния период на политическо напрежение, в който критично високият държавен дълг, растящият бюджетен дефицит, проблемите в образователната система, имиграцията, сигурността и кризата на доверието в институциите все по-трудно могат да бъдат разглеждани като отделни проблеми. Предстоящите президентски избори през 2027 г. придават допълнителна тежест на всеки голям обществен конфликт: протестът вече не е просто сблъсък между граждани и власт, а е потенциален фактор в пренареждането на политическия спектър.
Френското правителство и силите за сигурност официално потвърждават, че вълната от недоволство е частично инфилтрирана и радикализирана от външни групи. Демонстрациите, както много други, и не само във Франция, започнаха с напълно легитимни социални искания, касаещи лошите условия, остарялата инфраструктура и недостига на учители. Синдикатите също организираха масови стачки срещу плановете на правителството да замрази заплатите в държавния сектор и да ореже десетки милиарди евро от публичните разходи за социалната сфера, пенсиите и здравеопазването. Но за пореден път се стигна до насилие, като хиляди снимки показват стотици от т. нар. Bloc noir („Черният блок“ - не е име на една конкретна групировка с лидер, а протестна тактика, при която радикални активисти - най-често анархисти и крайнолеви, се обличат напълно в черно и слагат качулки и маски) в синхрон с редица тъмнокожи. Всички - крайно агресивни към органите на реда.
Населението в бедните предградия около големите градове като Париж, Марсилия и Лион е с много висок процент хора с произход от Африка. Тъй като това са най-младите демографски групи в страната, на пръв прочит можем да кажем - както и се опитват определени кръгове, че това били голямата част от ученическата и студентската маса на протестите. Действителността обаче е различна - всички статистики показват, че това са безработни, лежащи предимно на социални помощи и/или престъпления. Те са представителна извадка на френските предградия (les banlieues).
Настоящите протести започнаха първоначално именно в департамента Сен Сент Дьони (Seine-Saint-Denis) - бедно парижко предградие с много голям процент население от африкански и арабски имигрантски произход. Когато протестите се превърнаха в това, което премиерът Себастиен Льокорню нарече „градско насилие“, в медиите и социалните мрежи се появиха и резонни твърдения за „подпалване на страната от имигрантите“. Разбира се, появиха се и противоположни - учениците от тези райони протестирали заради мизерни и рушащи се сгради, липса на учители и огромно социално неравенство. Липсата на учители е напълно реален проблем във Франция, но на тези места е обусловен и от отношението към тях и рискът за здравето и живота им, а социалното неравенство е удобно използвана дъвка - вече няколко поколения, за оправдаване на нежеланието на милиони да се интегрират.
Можем да разграничим три различни, но съществуващи паралелно явления: основателните искания на ученици и учители, присъединяването на радикални групи към масовите протести и начинът, по който политическите сили използват възникналото напрежение.
Политическият контекст вече е силно поляризиран. Правителството вече обвини най-голямата крайнолява партия „Непокорна Франция“ (La France Insoumise) на Жан-Люк Меланшон, че яхва протестите за политически дивиденти шест месеца преди предстоящите президентски избори във Франция. Еманюел Макрон пък не може да се кандидатира за трети пореден президентски мандат, а центристкото пространство търси ново политическо представителство. В проучване на Toluna Harris Interactive, проведено между 5 и 8 октомври и публикувано от Reuters на 12 октомври, Марин льо Пен получава между 35% и 37% в различните разглеждани сценарии за първия тур. Жан-Люк Меланшон достига до балотаж във всички пет сценария, представени в проучването. Това са моментни измервания на електоралните нагласи, но тези данни са важни, не защото предопределят победител, а защото показват, че конкуренцията може да се организира около силно противопоставени политически проекти, докато традиционният център затъва все повече.
За пореден път при подобни протести във въздуха витае един основен - не само за Франция - въпрос. Може ли това да доведе до мощна политическа вълна, насочена към по-строга политика за сигурност и ограничаване на имиграцията? Преди броени дни, не кой да е, а американският президент Доналд Тръмп свързва френските събития с масовата имиграция и исляма, насочвайки темата към по-широк международен идеологически дебат.
На пръв поглед крайната левица може да спечели от кризата, дори без да контролира протестите, защото ще се опита да представи събитията като доказателство за провал на управленския модел: недостатъчно финансиране на публичните услуги, социално неравенство, отчуждение на младите хора и прекомерна репресия. Но съществува и обратният ефект. Ако протестите се свързват трайно с палежи, нападения и разрушения, политическите опоненти на крайната левица могат, и ще я обвинят, че не е способна да отдели демократичното несъгласие от радикалната конфронтация.
За сметка на това представителите на националистическата вълна, която не засяга само Франция, имат по-силни предизборни аргументи. За голяма част от френското общество проблемът не е само в качеството на образованието, а във все по-засилващото се усещане, че държавата губи способността си да налага правилата и да гарантира сигурността. И когато тъмнокожи младежи, предимно момчета, които палят, чупят, вандалстват и застрашават даже живота на мирно протестиращите и въобще на останалите френски граждани, неминуемо стигаме до наболелия проблем - контролът върху имиграцията и защитата на националната идентичност.
Финансовият натиск върху социалната система, източването на публичните финанси (заради масовата миграция), това че държавата отделя огромни средства за социални помощи, здравеопазване и настаняване на мигранти, което увеличава бюджетния дефицит, са все реални проблеми. Неконтролираният приток на нискоквалифицирана работна ръка подкопава заплатите на местните работници и натоварва бюрата по труда. Безработицата сред имигрантите във Франция е исторически по-висока от тази сред родените в страната, което на практика означава, че те остават зависими от френската социална система, вместо да допринасят за икономиката.
А когато държавата не успява и убедително да контролира собствената си територия, вакуумът се запълва от онези, които обещават да възстановят реда. Националният сбор (Rassemblement National) на Марин льо Пен още през септември загатна какви са нагласите сред немалка част от французите - партията и нейните съюзници спечелиха достатъчно места на изборите за частично подновяване на състава на Сената, за да съставят собствена група в него. За първи път те прехвърлиха прага от 10 места за съставяне на самостоятелна група в горната камара на френския парламент.
И анализът не бива да бъде принизяван до дежурното и крайно обидно за милиони обяснение - популистко говорене, хибридна война и прочее. Става дума за трупано с години обществено разочарование от институциите, от беззъбата политика на управляващите - не само във Франция. Говорим за все по-несигурната за коренните си жители Европа...
Има и още един фактор, който не бива да бъде подценяван: усещането за несправедливост. За всеки местен, който работи, плаща данъци, спазва закона и очаква децата му да учат в нормална училищна среда, обясненията и оправданията, които се леят от проправителствените медии и обслужват неолибералния наратив (отново подчертавам - не само във Франция) имат ограничена убедителност, особено когато не са придружени от конкретни решения. Още повече, когато всяко обсъждане на проблемите с интеграцията, обществената сигурност и радикализацията бива предварително заклеймявано като ксенофобия. Ако демократичните партии отказват да говорят открито за тези проблеми, те не ги премахват - напротив, просто оставят инициативата на политическите сили, които са готови да го направят.
Президентските избори през 2027 г. може да се окажат много повече от обичайното съревнование между кандидати и партийни програми. Те могат да се превърнат в референдум за самия модел на френската държава - доколко тя се провали в опита си да защитава публичните институции, да налага закона, да интегрира новите поколения, да ограничи достъпа до страната на мигранти, които нямат никакво намерение да се приобщят към европейския начин на живот.
И ако една от водещите демокрации в Европа все по-трудно успява да превръща социалните конфликти в политически решения, без те да прерастват в улична конфронтация, а френските институции продължават да изглеждат безсилни, възходът на десницата няма да бъде някаква необяснима аномалия. Той ще бъде предвидимият резултат от политически вакуум, създаден от самата система. Без значение дали ще наречем тези политици и партии националистически, крайни и т. н.
