37 години Преход в Голямата Българска Мъгла. И всичките ни магистрали още са в преход

37 години Преход в Голямата Българска Мъгла. И всичките ни магистрали още са в преход - незавършени.

Ако трябва да обясним българския преход на един чужденец, не е необходимо да му четем политологични анализи. Достатъчно е да го качим в автомобил и да го изпратим по някоя от националните магистрали-мечти. Ще разбере всичко. И без преводач.

Тридесет и седем години сменяме правителства, парламенти, министри, стратегии, приоритети и национални цели. Сменихме социализма с капитализъм, еднопартийната система с многопартийна, лева с еврото. Променихме геополитическата ориентация, приватизирахме, реституирахме, либерализирахме, интегрирахме се. Само едно не успяхме да интегрираме както трябва - пътя от обещанието до изпълнението.

Магистралите са особено подходяща илюстрация на този национален талант. В България магистралата не е само път. Тя е дългосрочен политикономически сериал. Почти като енергетиката. И двата сектора са за облажване на преходни политици. „Тук не е Китай“, за да има осъдени мафиоти, едри корупционери и намагнетизирани в глобален аспект.

„Хемус“ е особено впечатляващ пример. Строителството ѝ започва през 1974 г. - още при Тодор Живков. След това се сменят сто правителства, партии, коалиции и политически поколения, а магистралата продължава да се строи. Вече има историческа приемственост, каквато трудно ще открием в българската политическа система. Една магистрала, която надживя толкова политически лидери, заслужава поне паметник на търпението!

Това не е просто строителен проблем. Това е диагноза на държавното управление.

В нормалната държава магистралата е инфраструктура. В България тя е политическа валута. Преди избори се раздават километри, след избори се установява, че километри не се строят с обещания. Първата копка е събитие, последната копка - почти археологическа находка. А лентата се реже с такова въодушевление, сякаш поредният политик не открива 3 км път, а нова цивилизация.

Имаме и специална българска технология: първо се обявява срокът, после се търси проектът, след това се уточнява финансирането, после се сменя изпълнителят, а накрая се открива, че теренът има някакви неудобни особености – например Ботевград – Враца – Монтана – чак до Видин, който изглежда е в Норвегия!

Особено впечатляващо е отношението към парите. Понякога се оказва, че за една магистрала са платени милиарди, но тя още не е съвсем там, където трябва да бъде. Това е българският вариант на финансовата алхимия: превръщаме обществените средства в строителни намерения, а намеренията - в политически актив.

Разбира се, виновни винаги има. Предишните управляващи, следващите управляващи, европейските процедури, обжалванията, екологичните организации, археолозите, строителите, проектантите, лошото време и понякога самата география. Само държавната неспособност да планира, възлага, контролира и довършва остава без конкретен адрес.

В България никой не носи отговорност за закъснението. Всички носят отговорност за откриването.

И после идва истинската цена на прехода. Точно на 10 ноември 2026 г. магистралната ни равносметка получи трагично измерение. На същия ден, в който отбелязваме 37 години от падането на Тодор Живков, две тежки верижни катастрофи на автомагистрала „Тракия“, отнеха живота на 11 души. Други 51 бяха ранени, 13 от тях - в тежко състояние. В катастрофите са участвали общо 86 автомобила, микробуса и тежки камиона. За 11 ноември е обявен ден на национален траур.

Но има един въпрос, който не може да бъде отложен за следващия ремонт или следващия мандат: колко струва човешкият живот в държава, която от десетилетия не успява да превърне пътната безопасност в безусловен обществен приоритет?

Не всяка катастрофа е следствие от лош път. Не всяка мъгла може да бъде премахната с правителствено постановление. Но държавата има задължение да изгражда и поддържа безопасна инфраструктура, да осигурява адекватна сигнализация, контрол, организация на движението и спешна помощ. Да намалява рисковете, които могат да бъдат предотвратени.

И тук вече няма място за обичайния политически хумор. Няма значение коя партия е на власт в деня на трагедията и коя е била преди нея. Отговорността за пътната безопасност е институционална и продължителна - точно както е продължителен и самият преход. Отговорността е на "Строителите на съвременните магистрали" (не по Симеон Радев) - от времената на СДС през Тройната коалиция, Гражданите за Европейско Строителство, Продължаваме Построяването и вече до Прогресмените.

Зад статистиката има 11 човешки съдби, семейства, близки и приятели. Националният траур е необходим знак на съпричастност. Но траурът не може да бъде заместител на политиката за безопасност. Поклонението пред жертвите трябва да бъде последвано от конкретни действия, проверки, прозрачни резултати и отговорност.

Не е достатъчно да обявим ден на траур. Трябва да направим така, че да има по-малко поводи за траур.

И накъде продължава преходът в Голямата Българска Мъгла?

37 години след падането на Живков още не сме стигнали там, за където сме тръгнали. Но поне вече знаем кой винаги е виновен: предишното правителство. А днес трагедията ни напомни отново, че понякога най-важното е не колко бързо се движим, а дали изобщо ще стигнем.