Аз съм последният човек, видял жив генерал Владимир Вазов

Днес се навършват 70 години от кончината на генерал Владимир Минчов Вазов (Сопот, 14 май 1868 – Тетевен, 20 май 1945). През септември 1918 г. под командването на генерал Вазов Девета плевенска дивизия от Първа българска армия печели при Дойран най-бляскавата си победа през Първата световна война. Армията на Антантата е била съставена предимно от англичани.

Ген. Владимир Вазов през 1937 г. пише дневник, озаглавен от него „Животописни бележки”. Част от „Дневника” (целият е от 308 машинописни страници) е публикуван през 1992 г. от Военноиздателския комплекс „Св. Георги Победоносец”. В увода към книгата съставителят Людмил Петров е приел за място на смъртта на Вл. Вазов с. Рибарица, Тетевенско. Петров просто повтаря допусната много години преди него грешка от други автори.

В капана на „грешката Рибарица” са попаднали и следващи автори, писали за Вл. Вазов: Елинка Бояджиева във „Войнът – кмет. Биографичен очерк за живота и делото на ген. Владимир Вазов. Кмет на София 1926-1932” (издателство „Златен змей”, 2009 г.) и в „Голямата енциклопедия България”, т. 4 (Издателска къща „Труд”, 2011 г.). Елинка Бояджиева е моя бивша студентка и ме покани на представянето на книгата й. Накрая и аз взех думата и изненадах всички присъстващи: „Аз съм последният човек, видял жив генерал Владимир Вазов. Не е починал в Рибарица, а в град Тетевен, в моя роден дом. Генералът прекара зимата на 1944-1945 г. в една от стаите на първия етаж на къщата ни и в нея почина на 20 май 1945 година.” Веднага се обади проф. Дойно Дойнов и каза: „Какво си спомняш, разкажи и напиши подробно за дните му в Тетевен.”

Реших, че вече е време да се възстанови истината за последните дни на генерал Владимир Вазов, за смъртта му и за съдбата на тленните му останки.

След 9 септември 1944 г. семейство Вазови (не е ли то най-великото българско семейство?), пряко или косвено, попада под ударите на „народната власт”. Народният поет Иван Вазов получава „званието” „шовинист”, творчеството му е охулено и ножиците на цензурата го режат жестоко. Владимир Вазов с жена си Мария Горанова, родом от Тетевен, и сина си Иван са принудени да напуснат столицата, управлявана най-успешно шест години от генерала (1926-1932) и да се заселят в с. Рибарица в малка дървена вила. Владимир Вазов бил защитник на буржоазна България и кмет - „слуга“ на „фашисткия” режим на цар Борис. Починалият през 1934 г. негов брат ген. Георги Вазов, герой от Балканската война, не е пощаден от подобни обвинения.

В книгата си Елинка Бояджиева описва накратко трагичната съдба на семейство Вазови. Препоръчвам тази книга – тя е резултат от продължителни изследователски усилия и е приятна за четене!

Синът на д-р Кирил Вазов, брат на Владимир, Иван, е участник в спасяването на българските евреи през Втората световна война, но е разстрелян от Народния съд, защото е бил министър на търговията и промишлеността в правителството на Добри Божилов (ноември 1943 - юни 1944). Синът на Владимир Вазов, Георги, химик, е хвърлен без присъда в концлагера Бобов дол, в мините. Оцелял, с избити зъби, се завръща след няколко години при семейството си. Най-малкият син на ген. Владимир Вазов, кръстен на баща си, поручик, награден с орден „За храброст” в т.нар. „Отечествена война”, е осъден през 1945 г. от „Народен съд” в монтиран процес и лъжесвидетели на 10 години затвор, глоба и конфискация на имущество като „шпионин” – започнал е работа в Съюзническата контролна комисия – преводач от английски език. Освободен е в края на 1950 г., но присъдата му и днес не е отменена!

Генерал Владимир Вазов издъхна в старостта си, в продължила няколко дни агония, без съответна на болестта му медицинска помощ.

В Рибарица през зимата е студено и влажно и здравословното му състояние е наложило настаняването му в Тетевен, в по-нормални за живот условия. След разговор с баща ми, средищен директор (на двете начални училища и прогимназията), и с майка ми, начална учителка, Мария Горанова е решила, че родната й къща е стара и непригодна да приюти генерала и той пристигна у нас. Родителите ни предупредиха, мен и брат ми, по-голям от мен с пет години, да не го безпокоим в стаята му. За него се грижеше леля Мария - така наричахме съпругата на генерала.

През зимата той излизаше бавно на площадката пред входа за първия етаж - и ако времето го позволяваше, дори на двора. Спомням си дългия му син балтон и благородната му осанка. Веднъж, разбрал, че се опитвам да играя шах, ми каза с усмивка: „Миленко (така ме наричаше баба ми), да се научиш да играеш бридж!” Погледнах го смутено. Не знаех каква игра е бриджът, но успях да вдигна глас: „Слушам, господин генерал!”

Десетилетия по-късно открих смисъла на заръката му. През 1936 г. генерал Владимир Вазов е поканен лично да присъства на конгрес на Британския легион в Лондон като представител на българските офицери от запаса, защото е известен като генералът, нанесъл най-тежкото поражение за Великобритания по време на Първата световна война на Южния фронт. Една вечер на прием за делегатите от 12-те страни, гости на конгреса, на Вл. Вазов е предложено да се включи в компанията на две дами и висш английски военен в каре бридж (играта тогава става все по-популярна в Англия). Изненадата на домакините е пълна – този прославен генерал не знае да играе бридж!

Достъпът до ген. Вл. Вазов за външни лица беше като до човек, намиращ се в режим на изолация. С брат ми, който и днес живее в Тетевен, си припомнихме последните дни на генерала. Брат ми е бил впечатлен, че независимо от здравословните си проблеми Владимир Вазов е бил винаги с гладко обръснати бузи до мустачките и брадичката му.

Дни преди 20 май ген. Владимир Вазов лежеше в стаята си, с лице към южния прозорец. Агонията му продължи няколко дни. А на 20 май през прозореца съм видял последните минути от живота му преди смъртта да склопи очите му. Генерал Владимир Вазов застина във вечен покой, но може би с душа, устремена към нови битки и победи! Погребението му е било като на някой, намиращ се в полулегалност! На гроба му е поставен обикновен дървен кръст с името му – Владимир Вазов, без генерал!

Когато години по-късно гробището е ликвидирано, за да се построи почивна станция на Централния съвет на профсъюзите, костите на генерала са изхвърлени за унищожение. Главният архитект на Тетевен тогава, Цв. Пиперков, ми разказа, че е успял да ги събере в чувал. Съобщил е на близките му в София и те си ги отнесли в столицата за препогребение! Според друг мой приятел, тетевенски архитект, Пиперков е запазил няколко кости като свят спомен за генерала.

Завършвам като в приписка към житие на средновековен светец: „Да се чете и помни!”