Ботев???!!!

Въпросът Ботев си задава всеки просветен българин. /Отговора търсете от другите гениални българи./ Задаваме си го както дете пита за обикновени важни неща, а възрастният – като за осъзнати вечности. Прохождащата ни непроходила демокрация отговаряше с най-сериозните си нелепости: терорист; артист, а не истински предводител на чета; авантюрист; член на тайни общества.

Терорист, защото превзел кораба „Радецки” и принудил капитана да го свали с четата му на посочено място. А той омаял екипажа с рицарска галантност, та му се приискало да го последва на българския бряг. Защото Ботев знаел, че не представлява злобата на роба, а миналото величие на България и бъдещето й.

Артист, защото целунал родната земя, губел хладнокръвие и даже се разплакал, когато овчар поискал да му плати храната за четата. Отнасям тези сълзи до всички мигове в историята ни, когато всякакви никакъвци освен, че получават даром свобода, искат и да осребрят чуждата праведна кръв. А историята винаги отмества играещите намислени роли. И остава за герои игралите себе си.

Авантюрист, защото знаел, че води на сигурна смърт 200 души, но не спрял. Само дето четата не е била негова приумица. Тя е част от общ замисъл. Дунава тогава преминава и друга чета – на Таньо войвода, също унищожена без милост. Зад „авантюрата” се крие истината, че когато България пожелае, винаги намира достатъчен брой достойни буйни глави да й свършат работата. В случая – да я започнат, та да й се види краят.
Член бил на тайни общества, демек други дърпали конците. Всесилните?! Да, Ботев членува в общество, най-явното – обществото на народа си. Дето има чисти сметки – даваш своята кръв срещу свободата на другите, на Отечеството. Но днес модни хитроумци отричат, че има такова нещо – народ. Или поискахме да го мислим за тайно общество? Засега е само потайно.

А народът му сътворил за благодарност нежеланието да го дава на смъртта. Не само, че го обрекъл на безсмъртна памет. За физическата смърт говоря. Периодично, през някое десетилетие, та чак до 1950 г., когато следвало да бъде 102-годишен, хората трескаво си доверявали, че е жив. Че бил още затворен в Диарбекир и там го криели. И народът го чакал най-сетне да дойде. И сигурно млад!

Ако още се питате що е Ботев, да продължим. Търсете готовите отговори – както вече ви казах, от другите български гении. Но и своите – от Бога в себе си, дето както го изрича „Моята молитва”, е „мен в сърцето и в душата”.

„Мен в сърцето и в душата” Ботев е съумял да изгради недостижима словесна представа за вечност, свобода, вяра, достойнство, благородно страдание и гняв с 4 свои стихотворения: „Моята молитва”, „Борба”, „Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски”. С 20 стихогворения и с няколко десетки публицистични текстове е сътворил нормата на българския литературен език. След което вече е невъзможно връщането в архаиката и комплиментарното заиграване с гиздави диалекти и с екстравагантни модни говори. Ботевският пример е създал /или върнал/ и нормата за гражданско поведение на твореца и на интелектуалеца. Това че не я спазваме, не значи, че я няма. Защото винаги съдим другите по нея.

Не спазваме и друга негова повеля – да изграждаме обществото си в духа на традициите, в съгласие с националната си същност. Не се е инатял и не е бил обсебен от ксенофобски бяс. Носил е като всеки гений познание за миналото величие. Когато са наричали Българията ни държава на справедливостта. Което е нещо като „държава на духа”, но не усамотен в бутилка, а в действие. Проповядвал е да не подражаваме на другите, а да бъдем себе си, убеден във важността на тази си проповед.

Ботев е съградил и представата ни за живота в десетилетията преди Освобождението. В нея всички, даже и заливащите ни с историко-юридическа на четеност, могат да се убедят как да наричаме онова време. В което българинът не е свободен, навсякъде го следва битово и институционално насилие и няма справедливост за раята. Но Ботев нарича съотечествениците си робове и заради търпението. Та и това е за днешния ден.
И засяга сърцето и душата.

Търсете Ботев там!

МОЯТА МОЛИТВА
«Благословен бог наш. . .»

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже, —
мен в сърцето и в душата. . .
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода —
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!. . .

Пълния текст на патриотичното приложение за Христо Ботев във в. "Труд" ще намерите в книжка от 16 страници в книжното тяло на вестника от 2 юни 2015 г.