За скандалите в културата и културата на скандалите

Явно не можем без скандал. От чипа ли е, от материала ли е, от географската ширина ли е, от генната мешавица ли е - не знам. Въртим, сучем и хоп, сякаш трябва да “презаредим батериите” със злоба и скандалът е сътворен. Колкото по-яростни са тези, които го разпалват, толкова по-удовлетворени от себе си се чувстват те. И колкото по-културна е темата, толкова по-безкултурно ни връхлита скандалът.

Не минаха и два месеца от развилнялата се омраза покрай тракийската ни изложба в Лувъра и ето ни два скандала накуп. Един за кино и един за паметник, но и двата за паметта на нацията ни. Толкова жупел се изсипа от събота насам, че чак ти идва да си сложиш кепенци на очите и ушите заради истерията, обладала шепа хора, които искат насила да налагат мнението си.

Имам необходимост спокойно да разгледам Паметника на Самуил и да попитам себе си дали ми харесва, или не, така, както спокойно съм гледала филмите от “Лачените обувки на българското кино” и сама съм избрала своя №1. И съм сигурна, че това е желанието на всеки, който се опитва да приема разумно случващото се в живота ни.

Отидох и видях. Светещите очи на бронзовия Самуил са… смущаващи, но не бих нарекла паметника, сътворен от скулптора Александър Хайтов, кич. По-скоро се питам защо е променен видът на патриаршеския жезъл, който на проекта изглежда различно. Може би и постаментът трябваше да е по-тъмен... Колкото до светещите очи - изборът е на автора и той вероятно знае причината. Аз мога само да ги харесвам или не, така, както всеки има право да одобрява или не моята работа.

На площада във вторник вечерта не бях сама. Вече беше тъмно, а към паметника непрекъснато прииждаха хора. Възрастни двойки, семейства с деца, тийнейджъри с колела, влюбени - никой не стоеше безразличен. Журналист съм, вслушвам се в думите им. “Я! Свети, бе, свети!”; “Какво му е, много си е хубав паметникът”; “Какво искат от скулптора - българска му работа!”; “Точно тук му е мястото, много добре са го избрали…”

До мен пенсионери влизат в спор. Той: “Абе, като вампир е с тия очи.” Тя: “Ти пък много си виждал вампир. Нищо не разбираш!” Зад мен четири-пет момчета също обсъждат на глас. За едни неща - да, за други - не. Накрая младеж обобщава: “Ако трябва да гласувам, по-добре да остане.”

Майка обяснява на 5-6-годишно момиченце защо има венци пред паметника. Мъж около 30-те разказва на приятелката си за пропорциите на паметниците. Всички снимат, никой не сипе омраза, никой не афишира агресивно знания и мнения. В един момент се появява група кинаджии, току-що излезли от церемонията за наградите на Българската филмова академия. Неколцина кинокритици се учудват от разразилия са медиен скандал, поведен от проф. Ивайло Дичев, а актрисата Параскева Джукелова подхвърля: “Вече ще се срещаме на Самуил, а не на Попа.” Естествено се чува вицът, че “ей сега ще превключи на дълги” …

Идва и доайенът режисьор Иван Терзиев (“Мъже без работа”). Излишен ли е скандалът, питам. “Не излишен, зловреден е!”, отговаря ми той, сякаш да потвърди мислите ми.

Защо е зловреден? Защото т. нар. експерти сякаш чакаха часа на откриването на паметника, за да предизвикат скандал и авторът на паметника да бъде смазан. Цяла година мина, откакто се разбра кой е спечелил конкурса и как ще изглежда бронзовият Самуил, от есента се знае и къде ще бъде точно мястото му, едва сега обаче се крещи, че не е имало обществен дебат. Защо досега се мълча по въпроса? Защо се говори за този паметник, че е кич и демоде, а не се посочват кичозните “модерни” сгради из цяла София? Защо например никой не посочва ръждясалата грозотия през националния стадион, която също минава за скулптура, но години наред не дразни очите на “естетите”? Мога още да изреждам…

Другият вопъл е ама, видите ли, защо точно Самуил, дето е загубил войната с византийците, трябва сега в центъра на София да ни напомня срамното си падение. Хм, историците не знаят ли най-добре защо? В навечерието на 6 октомври 2014-а акад. Васил Гюзелев много ясно обясни значението на българския владетел в интервю пред “Труд”:

“В историята има не само величави дати, в които се отбелязват удържани победи. Има и тъжни, трагични - 6 октомври 1014 г. е една от тях. Те не бива да се забравят, защото всъщност напомнят, че едновременно с щастието има и нещастие (…) Самуил наследява от баща си завета да се бори за запазване на независимостта на България и го следва неотстъпно. Но паралелно с подвизите си по бранните поля той успява да установи взаимоотношения с Германската империя, с Киевска Рус, с Византийската империя, със сръбските княжества, с Унгарското кралство и т.н. На преден план, разбира се, винаги излизат военните му подвизи, защото са широко отразени във византийските, старобългарските и дори в арабските извори. Автори като Йоан Скилица, Йоан Ставраки и т.н. се стремят да покажат преди всичко неговия воински образ. Но Самуил е и изключителен дипломат (…) Когато се говори за царуването му, се подценяват литературната дейност, разгърната по негово време, развитието на кирилската графическа система и на цялостната книжовност, ролята на България като духовен вожд на славянския свят чрез пренасяне на книжовната традиция в Сърбия, във Влахия и Молдова, в Киевска Рус...”

Когато историкът академик говори, май е по-добре скандалджиите да мълчат…

По-добре е да спрем и глупавия спор за филма “Време разделно”, чийто избор за “любим на зрителите” също предизвика скандал в нечии истерични души. Да, и аз исках №1 да е “Лачените обувки на незнайния воин” на Рангел Вълчанов, и аз исках в Топ 10 да са “Авантаж” и “Мера според мера” на Георги Дюлгеров, но най-много гласове събра именно филмът на Людмил Стайков - също толкова добър, колкото и моите любими… Хора, та това е просто една анкета. И с избора си едва ли някой отрича качествата на останалите творби. Просто в обществото има незараснала рана и тя често “помага” на подсъзнателни предпочитания в подобни гласувания. Не ми се мисли какъв скандал би станал, ако някой реши да екранизира романа “Калуня-каля” на Георги Божинов, в който насилието в Родопите през ХlХ век също е страховито, но е описано със стил…

Всъщност друга е скандалната тема - многобройните двойки на матурите, продадените отговори на тестовете, агресията в училищата и най-ниското образователно ниво на българските зрелостници в Европа. Неукото поколение - то е скандално. За образоването му обаче са необходими и примери на култура на поведение. Дори когато сме разгневени.