Сценаристът Димитър Стоянович: Липсата на авторитети ще ни отреже главите

Димитър Стоянович спечели наградата на Съюза на българските филмови дейци за оригинален сценарий за телевизионен сериал - за поредицата "На границата", която БНТ излъчи преди няколко месеца. Бил е главен сценарист на "Господари на ефира", на сериала "Дървото на живота" и на форматите „Голямото четене“, „Великите българи“ и др. От няколко години е главен редактор на сп. L'Europeo.

- Г-н Стоянович, честита награда. Как се адаптират разказите на Йордан Йовков стотина години по-късно?

- Йовков е изключителен автор, а в същото време не са много успешните опити да бъде пресъздаден на екран поради неговата липса на кинематографичност. Той е забележителен в стила си, в умението да вдъхнови въображението. По-скоро предлага снимка на онази епоха, предава мечтание, настроение, смирение, вътрешен мир. В това обаче рядко има драматургична линия, която да е за киноразказ. В същото време не ми попречи, защото имах ясна идея какво искам да направя. В „На границата” съм се стремял да запазя езика на Йовков спрямо неговите разкази и герои, но не и да го прехвърля едно към едно към сценария. В сериала Йовков е драстично променен, дори допълнен, но без да се нарушава неговият стил.

Има едно погрешно схващане, че хората на Йовков сякаш не са били нашите прадядовци. А не е така. През годините много неща са се променили, но и много са останали същите. Най-големият урок на Йовков е, че той гледа на света „с очите на доброто“. Той предлага представа за света, която не е съвсем реална, но пък е възможна... Светът може да е красив или грозен. Той избира първото.

- Ако трябва да му се направи паметник, как би трябвало да изглежда той?

- Разговорът за паметниците не може да се води по друг начин освен лично. Аз мога да изкажа своето мнение за всеки паметник или бюст по света, но само като зрител, с моята естетика. Не мога да си представя, че ще отида пред един хипотетичен паметник на Йовков или на Брежнев, ако щете, и ще кажа нещо като експерт, което ще отвори очите на държавата или на хората наоколо. За мен всеки паметник - дали на Самуил, или на Петър Делян, е добре дошъл - все пак паметниците ни напомнят за паметта. Архитектите обаче трябва да кажат как да изглежда той, а ландшафтните инженери трябва да обявят дали се вписва в пространството и къде е най-добре да се постави. Няма нужда от емоционални битки, а от авторитетни. Липсата на авторитети рано или късно ще ни отреже главата.

- Българите винаги разбираме от всичко.

- Да, много енергия се хаби в грешна посока, вместо всеки да си гледа работата. А ако се върнем на темата за паметниците - актуалното е да се направи почит на жертвите, да напомниш за грешката, за страданието, за да може да продължиш с по-чисто съзнание напред. Така и паметникът на Самуил, който безспорно от гледна точка на историята е много важен владетел, е по-скоро културологичен национализъм, който има за цел да утеши страдащите в съвремието българи, прехвърляйки им някакви асоциации за славното минало.

- Като заговорихме за минало, вие сте правнук на Иван Стоянович. Какви са семейните легенди и тайни около него, които са ви разказвали?

- Сам по себе си той е историческа фигура, затова излиза от формата на реалното и се превръща в мит. Той е онзи 15-годишен младеж, който спасява брат си (на 2 г.) и сестра си (на 8 г.) по време на клането в Стара Загора - родителите им са убити пред тях. Още в съвсем невръстна възраст започва своята революционна „кариера“ - постъпва на работа в щаба на руската армия като телеграфист. Заради това и по-късно е създател на българските телеграфи и пощи. Апостол на Съединението и дясна ръка на Захари Стоянов. Дипломат от много високо ниво. Всичко това е митологията. А личното... Той е класически българин от онова време, убеден в идеала си за свободна и просперираща България. И цял живот работи това, от което разбира. Аз не знам да има друг несменен 25 години министър. Иначе е бил сприхав, чешит, но с невероятно чувство за хумор, което всъщност имаме всички в нашето семейство, слава Богу. Има жена, за която се жени доста късно, тя вече има 3 деца. Тя му ражда син - моя дядо Петър, и така продължава нашият род. Петър пък е създател и президент на футболния клуб “Левски”. Една много луда къща, в която винаги всички са живели заедно, в пълна хармония.

- А вашето детство? Какви страсти е имало във вашата къща, когато сте били дете?

- За всеки човек, който е имал нормална среда, детството ще си остане най-хубавият спомен. Моята среда не е била точно нормална, но е била много зареждаща, интересна, с много смях и с пълното приемане на плюсовете и минусите на другия. Винаги се е знаело къде стоят парите на къщата и всеки, който е имал нужда, е можел да си вземе от тях. Но и всеки, който може да допринесе към бюджета на семейството, е знаел къде да ги остави. И аз съм си взимал, но никога даром. Било ме е срам, ако не съм ги заработил преди това. Работил съм по строежи, на полето... И съм се научил на първо място на любов, защото без нея животът няма смисъл. След това - на доверие, приятелство и работа.

-На церемонията преди дни обявихте, че много обичате жена си. Коя е тя?

- Коя е тя? Г-жа Стоянович, разбира се! И да, обичам я, доколкото въобще една дума може да изрази моето състояние. Това е вътрешно усещане за пълна хармония. За сливане по необясним начин. Не съм вярвал, че подобно нещо е възможно. Ама ето, стават чудеса. Тя ги създава.

- Как ви омагьоса навремето?

- С честност. С търпение. И с много, много безрезервна любов. Способността да дава, без да иска нищо насреща, е нещо, което не съм срещал при нито един друг човек. Надявам се единствено да съм достоен за нея.

- И без завъртени манджи?

- Всъщност има една рецепта за супа, но да не задълбавам… Иначе аз обичам да готвя вкъщи.

- А как изглежда бъдещето в лицето на вашата дъщеря?

- Маргарита ще бъде в четвърти клас. За бъдещето много ме е страх, но ако съдя за него според дъщеря ми, то би било изключително. Върви й математиката, но много повече й върви чувството за хумор и добротата. Дали ще стане математик или ядрен физик, или нещо артистично, ще бъде изцяло неин избор, за който ще бъде подкрепена от всички.