Битката при Никопол (25 септември 1396 г.) и съдбата на цар Иван Срацимир

На 25-26 септември в Никопол се провежда Международна научна конференция, посветена на знаменитата битка

Преди 630 години кръстоносците търпят катастрофално поражение, което има тежки последици за България и Балканите

Османските завоевания на Балканите, падането на Търново (17 юли 1393 г.), гибелта на цар Иван Шишман (3 юни 1195 г.) и предприетата през 1394 г. от султан Баязид обсада на Цариград предизвикват първата сериозна реакция от страна на католическа Европа. След призив на папа Бонифаций IX (1389-1404) за подкрепа на източните християни инициативата е поета от унгарския крал Сигизмунд (1387-1437), който през годините е и херцог на Люксембург, княз на Бранденбург, крал на Чехия и Германия, а от 1433 г. до смъртта си - император на т. нар. Свещена Римска империя.

Могъщият и авторитетен владетел се заема да организира кръстоносен поход, в който участват унгарски, немски, френски, английски, чешки, полски, хърватски и други рицари. В антиосманската коалиция се включват могъщите морски републики Венеция и Генуа, западните феодали от островите Родос, Хиос и Лезбос, влашкият воевода Мирчо Стари... На това емблематично събитие е посветена международна научна конференция в Никопол на 25 и 26 септември т. г., организирана от гл. ас. д-р Симеон Хинковски (СУ “Св. Климент Охридски”) с подкрепата на Община Никопол.

В края на юли 1396 г. кръстоносците се събират в унгарската столица Буда, откъдето потеглят на изток, преминават Дунав при Железни врата и навлизат във васалното на султана Видинско царство. Уви, “освободителите” вършат грабежи и, както четем в една френска хроника, оставят след себе си „... безмилостно плячкосани земи и разруха...” Според проф. Иван Тютюнджиев не е случайно критичното отношение на автора на Българската анонимна хроника от XV век към надменния, ,,... блестящ от многото злато и бисери...” унгарски крал. В похода се проявява и пренебрежението към “схизматиците” (православните), както и старата унгарска стратегия за подчиняване на българския Северозапад, а и на цяла България. На свой ред българите още помнят унгарската окупация на Видинското царство през 1365-1369 г. и имат своите резерви към истинските цели на кръстоносния поход.

Избиването на пленени кръстоносци по заповед на Баязид - миниатюра от същата френска хроника.

Във Видин има силен турски гарнизон, който е победен все пак с помощта на българите. Участниците в похода маршал Бусико и Ханс Шилтбергер разказват, че цар Иван Срацимир преминава под властта на краля. Според Петер от Рец обаче : „... кралят на Видин беше победен след кратък бой...” Така или иначе, Иван Срацимир не е третиран като съюзник, заставен е да плати парична контрибуция, а във Видин е оставен унгарски гарнизон. Българският цар не участва в последвалата битка при Никопол поради недоверието на Сигизмунд към него.

На 10 септември кръстоносците обсаждат Никопол, блокиран от корабите на съюзния флот, навлязъл по течението на Дунав. Както вече сме разказвали в тази поредица, в града има и локална българска власт, подчинена на османците, представлявана от “господин” Александър - синът на Иван Шишман. На 3 юни 2025 г. на конференция в Никопол в памет на последния търновски цар д-р Тенчо Попов съобщи за монета на Александър!

Опитът за превземането на Никопол с изненада пропада - уверени в бързия си успех, кръстоносците оставят в Унгария приготвените стенобойни машини и артилерия... Бездействието в дните на обсадата преминава в „... празненства, оргии и престъпно безгрижие...” Султан Баязид, наричан “Йълдъръм (“Светкавицата”), веднага снема обсадата на византийската столица и през Одрин, Пловдив и Търново на 24 септември пристига при Никопол. Според османския хронист Мехмед Нешри при Търново османците се сблъскват на “отряд ризници”! Явно унгарският крал търси помощта на българите от наскоро покореното Търновско царство, но мълниеносното придвижване на Баязид осуетява тези планове.

Историческите източници често дават силно преувеличени данни за числеността на войските - понякога от над 100 хиляди бойци! Проучванията показват, че двете армии не са надвишавали 15-20 хиляди души, което за епохата съвсем не е малко. Сигизмунд е привърженик на предпазливите действия, но французи и англичани са убедени, че ще „... превземат цяла Турция и ще продължат похода в империята на персите, Сирия и Светата земя...” Бойният ред на кръстоносците е изграден от челен френско-английски корпус, командван от бургундския граф Жан дьо Невер, следван от трите “батальона” под ръководството на крал Сигизмунд и власите на Мирчо Стари.

Авангард на османците са акънджиите (лека кавалерия), следвани от султан Баязид с пехотата и гвардията на еничарите, в дълбочина са конницата на спахиите и онази на сръбския княз и османски васал Стефан Лазаревич. Битката е започната от жадните за слава французи, които разбиват предните османски отряди. Сражението протича при относително равновесие на силите и дори с изгледи за победа на християнската армия.

Решаваща се оказва неочакваната намеса на тежката конница на Стефан Лазаревич, която преобръща хода на битката... Крал Сигизмунд бяга с венецианска галера по Дунава към делтата, през Калиакра (българското Добруджанско деспотство все още съществува) към Цариград и оттам отново по море към собствените си земи. Никополската катастрофа охлажда гаснещата кръстоносна идея, а католическа Европа получава реална представа за същността и мащабите на османската заплаха.

Както разказва Григорий Цамблак, „... величаейки се със славни победи, измаилтянинът (Баязид) стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя, който беше излязъл насреща му без да се бои, поради онези обещания, които му бе изпратил (султанът)...” Кога обаче става това? Почти винаги съдбата на видинския цар и държавата му е възприемана като пряк резултат от битката при Никопол. Някои сведения на съвременници рисуват по-различна картина. Във Видин Баязид заварва гостуващият на Иван Срацимир княз Стефан Лазаревич със семейството му. Това мирновременно по характера си посещение няма как да се свърже с есента на 1396 г., когато Стефан придружава султана и участва в битката при Никопол.

Авторът на Българската анонимна хроника пише: “Баязид /.../ залови и подчини цар Срацимир в лето 6906-о (1397/1398 г.)...” Същата датировка откриваме в сръбски, руски и влашки летописи. Мехмед Нешри разказва: „... Вълкоглу (Стефан Лазаревич) се примолил на султана за Семендире (Смедерево)... Баязид хан склонил да му даде Гювернджинлик (дунавската българска крепост Гълъбец/Голубац в дн. Сърбия), ама Нигболъ (Никопол) и другия град (Видин?) не му дал...” Това загатва за планове и дори пазарлъци за сметка на българите, но не през есента на 1396 г., а в друг исторически момент.

Съществуват данни, че въпросният поход на Баязид е насочен срещу Унгария, но не е проведен след битката при Никопол, а година по-късно. През септември-октомври 1397 г. султанът нахлува във Влахия, връща се на десния дунавски бряг при Срем (дн. Сремска Митровица) и оттам напада Унгарското кралство. Някои изследователи отбелязват тази военна акция, но не я обвързват с Видин и съдбата на цар Иван Срацимир. Коментирайки разказа на Григорий Цамблак за пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия, ред сръбски историци приемат, че това става през 1397 или 1398 г. - естествено, и пленяването на Иван Срацимир е по същото време.

Изворите са категорични, че Иван Срацимир е пленен и “изведен” от Видин. Старият цар умира като пленник в османската столица Бурса, но по-късно, по всяка вероятност след кратка окупация, във Видин царува “младият цар Константин”. Както е ставало дума и друг път в тази поредица, средновековната българска държавност е продължена до 1422 г. в лицето на цар Константин II Асен, последният легитимен владетел на средновековна България.