Труд
Автор:
Костадин Филипов
И това се случи. Дали беше въпрос на политическа неизбежност или на добре темпирана кампания, тепърва ще се анализира. Защото през всичките тези две години от катастрофата с падналата козирка на гарата в Нови Сад, при която загинаха 16 човека, та до деня на предсрочните парламентарни избори протестиращите студенти държаха тяхното движение да остане деполитизирано. Или поне да не дава знак, че е яхнато от политическите партии и се използва като инструмент за сваляне от власт на Сръбската прогресивна партия, начело на чиято листа застана не друг, а доскорошният президент Александър Вучич. Който, трябва да си признаем, с безкрайните си номера, с популизма и пълния контрол върху медиите в страната създаваше представата на политик и държавник, който така се е сраснал с властта и поста си начело на управлението на Сърбия, че едва ли не е вечен. Затова загубата на изборите, които той от тактически и стратегически причини отлагаше до момента, в който да бъде сигурен, че ще ги спечели, отекна така силно вътре в страната, а и извън нея. Но за това ще стане дума по-долу.
Политическият резултат вече е факт. На Сърбия ù предстои нов етап в развитието, в което на първо място трябва да приключи с „вучевизма“ във всички сфери и етажи на управлението. В този смисъл трябва да кажем, че изборната победа на Студентската листа, обвеяна с тайнственост до последния момент, е голям успех, но и че трудното пред победителите тепърва предстои. През всички четиринадесет години, в които Вучич бе начело на държавата в различна битност - премиер, после президент, той нагаждаше така държавните структури и институции, че да бъдат удобни за кадрите на Сръбската прогресивна партия. Цялата държавна администрация, по подобие на някои етапи от българския преход, да речем, бе напълнена с верни до обожествяване на лидера си хора. Как тази система би могла да бъде променена е една от задачите, която стои пред новите управляващи. Ако ползваме българската терминология, ще стане ясно, че и държавните институции в съседната ни страна бяха напълнени с така наречените „калинки“, макар че в сръбския език и в борократичния белградски сленг вероятно си имат своя дума за това явление.
Ако питате мен обаче, това ще е дългосрочен процес, макар че в политологията обикновено препоръчват ако се чисти администрацията при промяна на властта, това трябва да става бързо. Или поне докато електоралната енергия на победителите е все още жива и ефективна. Вучич се опита да повтори „номера“ на Румен Радев да напусне президентския пост и да се впусне в непосредствена политическа битка в името на това отново да стане премиер. Ако това е моделът, който сърбинът е искал да следва, не му се получи. Но пък победителите също могат да извлекат опит от случилото се у нас и да си дадат сметка колко бързо електоралният ентусиазъм може да бъде похабен. Примерът за това е съвсем пресен.
Но непосредствена задача за първата седмица след изборната нощ, според мен, е овладяването на желанието за разчистване на сметките чрез употребата на насилие. Вече имаше такъм пример в понеделник вечер с атаката над ТВ „Информер“ в Белград. Да, анархизмът не е чужд на някои от протестиращите студенти, но пък всяка подобна проява дава шанс на Вучич и хората от неговото обкръжение, отивайки си да трупат политически и пропаганден капитал на гърба на победителите в изборите. Веднага след като стана ясно какво се е случило в офиса на „Информер“, Вучич се появи на телевизионните екрани, за да осъди проявата и да предупреди сърбите какво ги чака оттук нататък. И да предупреди, че се задава антисръбско правителство, което да скъса връзките с Русия. Това драматично послание бе направено само часове след като Вучич през зъби призна загубата на Сръбската прогресивна партия на предсрочния вот, при това го направи, доколкото успях да видя, във времето, когато все още резултатът не бе съвсем ясен. Знаел ли е нещо повече, политическият му нюх, спасявал го толкова дълго време ли му подсказа, или нещо друго се е случило. Но загубата е голяма. И с право някои я определят като историческа.
Появи се и възможност дългомандатният коалиционен партньор на Вучич - лидерът на Социалистическата партия и вътрешен министър Ивица Дачич, да излезе от шока. Полицай разстреля атентатор, който крещял „Алах акбар“ и се готвел да хвърли бомба срещу сградата на израелското посолство в Белград. Ситуация като за учебник, особено по отношение на контекста - изборите в Израел. Партията на Дачич, наследник на онази на Милошевич, за първи път не можа да прескочи изборната бариера и остана извън парламента. Но и Дадич, по примера на Вучич, побърза да даде заявка, че каквото и да стане, той е там, жив е въпреки получения електорален удар и ако на някого му трябва човек, който да пипа със здрава ръка, просто е нужно само да му звънне. И да го върне под прожекторите, разбира се.
Знаете ли, това не е обикновена смяна на властта. Това не е рутинна електорална операция, чрез която една политическа сила сменя друга начело на управлението на държавата. Това е краят на един период в развитието на Сърбия, чрез който, надявам се, се слага най-после финал на ситуацията, при която начело на държавата за години наред е човек, свързан с времето на управление на Слободан Милошевич. Преди двадедесет и шест години, на един 5 октомври един студент тогава - Чедомир Йованович, успя да придума диктатора Слобо да признае, че е фалшифицирал президентските избори и да го убеди, че е време да слезе от политическата сцена.
Помните ли тези мигове? Аз не просто ги помня, просто не мога да ги забравя. Тогава, по онова бурно време за Сърбия и за Балканите, младият и крайно надежден политик Александър Вучич бе министър на информацията в правителството на страната. И членуваше в радикалната партия на един друг герой и емблема на сръбския национализъм - Воислав Шешел. Колкото и Вучич да искаше да се откъсне от тази сянка, тя го следваше навсякъде. В някои политически ходове на Вучич просто си личеше закалката, получена в обкръжението на вече покойния Милошевич. Така че, дали го съзнават или не, с изборната си победа Студентската листа и протестиращите млади хора със задна дата слагат край на остатъчното, но не по-малко опасно идеологическо влияние на Милошевич върху сръбската политика. Или поне на мене ми се иска да е така.
Трусове от резултата от предсрочния парламентарен вот в Сърбия се почувстваха и в съседните държави, бивши югорепублики. И нямаше как да е по-различно. Доколкото разбрах, навсякъде в тях е имало гласуване на живеещи или пребиваващи там сръбски граждани. Познайте в коя от бившите югославски републики листата на Сръбската прогресивна партия начело с Александър Вучич е победила. Само в една - в Република Северна Македония. Анекдотично или не, това е факт. Северна Македония под управлението на Християн Мицкоски и Гордана Силяновска се превърна в най-верния съюзник и послушник на Белград. Самият Мицкоски даде достатъчно много примери за това, че иска да следва личния и политически пример на Вучич в ръководството на държавата си. Само че копието винаги е по-бледо от оригинила, да не кажем, че в случая с премиера на Северна Македония е и по-смешно. Вече се появиха намеци, че загубата на Вучич може да помогне да се разкрият някои тайни схеми на финансови и други връзки между Белград и Скопие. О, това би било крайно любопитно, не че някои от тях не се знаят.
Ще става интересно, сигурен съм в това. Най-малкото, защото негласната забрана, дошла от Вучич, или ако не лично от него, от неговото обкръжение, Северна Македония да не бърза да влиза в ЕС и ако все пак това стане, то да бъде заедно със Сърбия, може да бъде отменена. Това би означавало Мицкоски да преосмисли ината си да не прави промени в конституцията на страната и да не пуска там българите, за което основна мотивация му дава именно това „съображение“ от страна на Вучич. Още повече, че след като неотдавна и Виктор Орбан бе принуден да слезе от властта в Унгария, със загубата на Вучич и основният пункт в вертикалната тройна автократична и популистична ос Будапеща-Белград-Скопие се провали.
Остана Мицкоски. Това означава ли, че и неговият край не е далече? Първият външен министър на Република Македония проф. Денко Малевски, когото сме интервюирали за „Труд“ преди време, по повод победата на Студентската листа в Сърбия написа нещо такова: „Сърбия и Северна Македония си приличат. И двете държави имаха тежки инциденти - падна козирката на гарата в Нови Сад, която уби 16 човека. В Кочани при инцидент в дискотека жертвите бяха 63. В Сърбия случаят роди студентските протести, довели до смяната на властта в Белград и демократизация. В Северна Македония обаче трагедията в Кочани предизвика национална хомогенизация. С други думи, това което се случи на север никога няма да стане на юг“. Що се отнася до неговите колеги в Университета в Скопие, Малевски самокритично си дава сметка, че „докато има такива професори, нито една власт в Северна Македония не трябва да се плаши за своето бъдеще“.
Казва го човек, който си познава политиците и академичните среди в държавата и комуто може да се вярва.
