Труд
Автор:
Веселин Киров
На 7 юли, в зала без климатик на Апелативния съд в Париж, при температура, надхвърляща 30 градуса навън, три съдии произнесоха решение, което за по-малко от час преначерта картата на президентската надпревара във Франция за 2027 г. Марин Льо Пен, осъдена за втори път за злоупотреба с публични средства на Европейския парламент, излезе от залата с онова, което защитата ѝ нарече „частична победа": присъда, потвърждаваща вината, но рязко смекчаваща наказанието лишаване от право да заема изборна длъжност – до степен, при която на практика ѝ се възстановява възможността да се кандидатира за Президент на Франция догодина. Това не е оневиняване на лидерът на Национален сбор, но е признаване на нещо друго, чието изчезване преди петнадесет месеца разтревожи мнозина отвъд обичайните политически лагери: принципът, че нито един съд, колкото и тежки да са констатациите му, не бива лековато да отнема на избирателите правото сами да преценят кого да изберат.
Хронологията е важна, защото само тя обяснява защо решението от вторник е повод за облекчение, а не изненада. През март 2025 г. Парижкият наказателен съд призна Льо Пен и единайсет нейни съпартийци за виновни в системно присвояване, продължило единайсет години – между 2004 и 2016 г. – на средства на Европейския парламент, предназначени за парламентарни асистенти, но реално използвани за заплащане на партиен персонал във Франция. Присъдата тогава бе четири години затвор, две от които условно, глоба от 100 000 евро и – най-съществено – пет години забрана да заема изборна длъжност, наложена с незабавно изпълнение. Решението на първа инстанция отбеляза тогава и че подсъдимите не са показали „осъзнаване на нарушението на закона", нито разбиране за особените изисквания за почтеност, свързани с изборния мандат – констатация, която щеше да натежи и в обжалването. Именно тази последна подробност се оказа истинската бомба: обичайно наказанията изчакват влизането в сила на присъдата, преди да се приложат, но съдийката от първа инстанция реши забраната да важи незабавно, независимо от обжалването. На практика това означаваше, че Льо Пен би останала без право да се кандидатира през 2027 г., дори и да спечели впоследствие обжалването си – просто защото изборите щяха да отминат, преди последната инстанция да се произнесе. Тогава тя определи присъдата като „политическо" решение, целящо да я извади от надпреварата, и нарече деня „фатален за нашата демокрация". Реакциите бяха бурни и международни – от подкрепата на Виктор Орбан и Доналд Тръмп до критиките на опоненти, настояващи, че изборните длъжности не освобождават никого от закона.
Точно тази незабавна и предварителна забрана Апелативният съд коригира на 7 юли. Съдът потвърди вината на всичките единайсет подсъдими, включително Льо Пен и самата партия като юридическо лице, но преразгледа наказанията. Затворът бе намален от четири на три години, от които две условно и една – изтърпяна не зад решетките, а чрез електронна гривна на глезена. А забраната за заемане на изборна длъжност бе свита от пет години на четиридесет и пет месеца, от които тридесет условно – тоест петнадесет месеца ефективно наказание. Тъй като тази забрана вече тече от март 2025 г. заради незабавното си изпълнение, петнадесетте месеца вече са изтекли. Резултатът е недвусмислен: към днешна дата Марин Льо Пен е формално избираема и може да се кандидатира на президентските избори през април 2027 г.
Съдът не остави тази промяна без обяснение, и точно в мотивите му се крие същината на аргумента в полза на нейната кандидатура. Съдебният състав заяви, че съдът е длъжен да прецени пропорционалността на санкцията спрямо засягането на правото на избираемост, към което трябва да се причислят „свободата на кандидатурите", но и „свободата на избора на избирателя – условие за изразяване на демократичния вот". С други думи, съдиите изрично взеха предвид наближаващите избори и решиха, че наказание, лишаващо гласоподавателите от възможност за избор само месеци преди вота, би било непропорционално. Защитата на Льо Пен определи именно този пасаж като най-важната част от решението.
Честно е да се признае, че този прочит не е безспорен. На първа инстанция изрично се отхвърли подобна логика година по-рано, пишейки, че предложението „суверенният народ" да отсъди евентуално наказание в урните, всъщност означава да се претендира за привилегия или имунитет, произтичащ от изборен статут – в нарушение на принципа за равенство пред закона. Академични гласове окачествиха аргумента на Апелативния съд като отстъпка пред продължителен политически и медиен натиск, наричайки го „бонапартистка" визия за демокрацията. Тези възражения заслужават внимание, защото поставят реален въпрос: не рискува ли принципът „нека избирателите преценят" да се превърне в имунитет за влиятелните? Отговорът обаче е, че точно защото правото да бъдеш избиран е основно политическо право, а не административна привилегия, всяко негово ограничаване – особено когато влиза в сила преди окончателното произнасяне по вината – заслужава по-строг, а не по-хлабав контрол. Апелативният съд не отмени наказанието; той единствено го съобрази с тежестта на самото право, което то засяга.
Реакциите след решението очертаха линия на разделение, различна от очакваната. Президентът Еманюел Макрон, попитан по време на официално посещение в Сирия, заяви лаконично, че „е здравословно за демокрацията президентът да не коментира съдебни решения" – позиция на демонстративна институционална сдържаност. Ерик Сиоти, председател на съюзническата на Национален сбор партия UDR, определи запазването на кандидатурата на Льо Пен като „добра новина за френската демокрация". От друга страна, бившият министър-председател Габриел Атал постави етически, а не юридически въпрос, говорейки за „безупречност" и почтеност, каквито според него новото поколение политици дължи на избирателите си, въпреки присъда с ефективен затвор. Тази линия на разделение е показателна: дори онези, които оспорват моралната годност на Льо Пен да управлява, вече не оспорват нейното юридическо право да се яви пред избирателите – именно защото съдът вече се произнесе.
Самата Льо Пен обяви същата вечер в централната емисия на TF1, че е кандидат за президентските избори през 2027 г. и че ще подаде касационна жалба – не за да иска по-леко наказание, а за да оспори тълкуването на текста от Наказателния кодекс, приложен спрямо избрани представители. Тя твърди, че касационната жалба спира изпълнението на присъдата, включително наложената гривна, и ѝ позволява да води кампания свободно. Тук обаче е нужна юридическа точност: макар Касационният съд да посочва на сайта си, че наказателните жалби по правило имат суспензивен ефект, „освен в изключения", редица юристи сочат съдебна практика от 1993 г., поставена под въпрос още през пролетта на 2025 г., според която касационна жалба след апелативно решение би могла да върне в сила именно присъдата от първа инстанция – тоест петте години забрана. Прокуратурата разполага с десет дни, за да реши дали самата тя ще обжалва решението. Обичайните срокове на Касационния съд за подобни жалби са между осем месеца и година, което би довело до решение между март и юли 2027 г. – период, застъпващ се с кампанията или дори с вота. Ако Льо Пен бъде избрана, преди делото да приключи, президентският имунитет допълнително ще усложни картината. Тази несигурност е реална и трябва да се признае – но тя е довод в полза на провеждането на изборите по установения календар, а не аргумент за предрешаване на съдбата ѝ извън урните.
Отвъд конкретното дело стои по-широкият въпрос за самите правила на френския президентски вот – а те не оставят място за съмнение относно сериозността на кандидатурата на Национален сбор. От конституционната реформа от ноември 1962 г. насам президентът се избира с пряко всеобщо гласуване по мажоритарна система на два тура: за да бъде избран още на първия тур, кандидат се нуждае от абсолютно мнозинство; иначе на балотаж на втория тур, две седмици по-късно, се явяват само класиралите се първи двама, а печели относителното мнозинство. Гласуването през 2027 г. е насрочено за 18 април (първи тур) и 2 май (втори тур), с оглед изтичането на мандата на Макрон на 13 май същата година – той не може да се кандидатира отново заради конституционния лимит от два последователни мандата, въведен през 2008 г.
За да се яви кандидат обаче, законът изисква не обществена подкрепа, а институционална: петстотин поръчителства от избрани длъжностни лица – депутати, сенатори, евродепутати, кметове, областни и регионални съветници – от резерв от около 45 000 души, разпределени в поне тридесет департамента или отвъдморски територии, като нито един департамент не може да осигури повече от една десета от общия брой. Прагът е въведен през 1976 г., за да замени по-ниския от сто подписа, действал от 1965 г., именно за да отсее несериозни кандидатури. Механизмът работи стабилно: на последните три избора издържалите филтъра кандидати са били съответно десет, единайсет и дванайсет – достатъчно за реален политически избор, но далеч от хаотичното раздробяване, на което прагът е трябвало да противодейства. Национален сбор, разполагащ с рекорден брой народни представители и подсилен от резултатите си на последните общински избори, е обявил – чрез самия Жордан Бардела – че счита събирането на петстотинте подписа за „практически сигурно". С други думи, това е филтър, който партията изпълнява без затруднение, защото представлява реална, институционално вкоренена политическа сила, а не периферен феномен, нуждаещ се от особена снизходителност, за да участва.
Проучване на Ипсос за в. „Льо Паризиен", проведено в края на май и публикувано в началото на юни 2026 г., както и агрегираните данни от други сондажи през последните месеци, показват кандидата на Национален сбор – независимо дали Льо Пен, или Бардела – трайно начело на първия тур, с дял между 31 и 36 на сто, докато центристкото поле остава разпокъсано между Едуар Филип (около 18 на сто) и Габриел Атал (около 14 на сто), а лявото – между Жан-Люк Меланшон (около 13 на сто) и Рафаел Глюксман (около 12 на сто); традиционната десница на Брюно Ретайо изостава допълнително, около 10 на сто. Тези числа сами по себе си не гарантират нищо – френската система изисква втори тур, а той исторически се оказваше труден за кандидати от рода Льо Пен.
Именно вторият тур обаче разкрива най-показателната тенденция. От 2002 г. насам разликите в балотажите системно се стесняваха: Жак Ширак разгроми Жан-Мари Льо Пен със 82 на 18 на сто; през 2017 г. Макрон победи Марин Льо Пен с 66 на 34; през 2022 г. – само с 58,5 на 41,5. За първи път сега агрегираните проучвания за втори тур показват кандидатите на Национален сбор с прогнозно мнозинство над 50 на сто срещу повечето вероятни съперници – Бардела средно над 56 на сто, Льо Пен – около 53. Конкретен пример е сондаж на „Одокса" за Public Sénat, регистрирал обрат само за два месеца при хипотетичен балотаж Бардела–Филип: от преднина на Филип към 52 на 48 в полза на Бардела. Ако тази динамика се задържи, 2027 г. може да се окаже първият президентски избор в Петата република, в който т.нар. републикански фронт не успее да осигури мнозинство срещу кандидата на патриотичната десница.
Разбира се, интелектуалната честност изисква и предпазливост: проучвания, направени година преди вота, исторически се разминават осезаемо с крайния резултат във Франция – самите агрегатори припомнят, че през 2022 г. Жан-Люк Меланшон е бил прогнозиран на около 9 на сто, а е получил 22, докато Национален сбор, тогава даван на 29, е получил 23. Кампанийната динамика, окончателният състав на кандидатите и непредвидими събития могат да преобърнат всичко. Но точно тази несигурност е допълнителен, а не противоречащ довод: щом изходът е реално отворен, толкова по-малко основание има той да се решава по съдебен път или политически натиск, вместо чрез вота на 18 април и 2 май.
Сборът от тези факти – съдебно решение, изрично основано на свободата на избора на гласоподавателя; безспорна институционална годност на кандидатурата по силата на френското изборно право; и реален, отворен електорален двубой, потвърден от данните – води до един и същ извод: съдбата на Марин Льо Пен принадлежи на френските избиратели, а не на съдебно решение, изготвено петнадесет месеца по-рано, нито на политическите неудобства, които изборът им би могъл да причини на едни или други. Каквото и да мисли човек за програмата на Национален сбор, това е истинският тест дали институциите на Франция се доверяват на собствените си граждани да произнесат последната дума.
