Труд
Автор:
Костадин Филипов
Oтстрелът на македонските граждани с българско самосъзнание започна
Няма какво да си завираме главата в пясъка - отстрелът на македонските граждани с българско самосъзнание започна. И това се отнася не само до онези, които в момента имат вземане даване с правосъдието в Северна Македония, но и за всички останали, на които това би им се случило. И ще им се случи, нямайте никакво съмнение. Това е стара и позната до болка практика, дошла от времената на бивша Югославия, прехвърлила се в суверенната и независима Република Македония и продължаваща с пълна сила и до днес, когато държавата в името си има представката Северна. Независимо какво наименование има държавата, практиката остава жива и непроменлива. Само някой да се опита да надигне глава и да изрази мнение за своята идентичност, различна от официалната, не минава много време и му спретват компрометиращо активно мероприятие. Питайте Драги Каров от Велес, Виктор Канзуров от Скопие, сина на покойния Йове Стояновски-Рибарот - Илия от Скопие. Ако щете и дори Владо Треневски от Охрид и Миро Ризински от Скопие питайте. Всички днес са подръка, защото живеят и работят в София. Че къде другаде?
И за да бъдем докрай верни на истината, ще си позволим да кажем, че единствената идентичност, която е забранено да се декларира, е българската. Как за толкова години работа в Скопие не видях и не чух за случай, в който албанец, ром, влах, босненец, сърбин или турчин да бъде остракиран заради това, че някъде е заявил, че не е такъв, какъвто е. Поне от кумова срама да бяха измислили и извадили един на бял свят, хей така, за да могат да го ползват като пример, когато някой загрижен за нарушаването на правата на човека край Вардар от чужбина дойде и попита дали всички граждани на държавата са еднакво защитени пред правото и закона. Независимо от тяхната етническа, религиозна и културна принадлежност. О, да, я вижте какво разнообразие от етнически общности имаме в конституцията си и колко само права и възможности произтичат от това.
Спомням си колко пъти по този повод сме си говорили с онзи неоценен писателски гений от Вруток, край Гостивар, който живееше в Скопие - Младен Сърбиновски. В своята публицистика той громеше македонизма, а в романите си разкриваше истината за българското минало на тези хора край Вардар. Не че сега подобно поведение е безопасно, но тогава, в първите години на суверенната и независима нова държава това си беше проява на героизъм. И ако Младен все още имаше работа в Македонската телевизия, това, според неговото дълбоко убеждение се дължеше на факта, че го държат като пример за толерантност на властите към хората с различно мнение от официалното. „Аз съм им като една саксия с мушкато на прозореца, казваше писателят, да ме показват на чужденците. Дойде Дорис Пак, правозащитник от Европа, например, и хоп, ето го Сърбиновски, наш остър критик, а си има работа и никой не го пипа“.
Тогава, в онези години, да имаш работа в Република Македония беше въпрос от изключително важно значение заради високопроцентната безработица в държавата, от която и до днес властите, независими кои са те, не могат да се отърват. И най-големият хаир, както се казва, който могат да ти направят и с който могат да се похвалят пред чужденците е, че още не са те натирили. Младен беше семеен човек, имаше двама сина, за които трябваше да се грижи, и едно уволнение би му създало огромни трудности. Той беше творец от първа величина, с когото друго едно общество би се гордяло, но не и това край Вардар. Какво ли не направиха, за да му пречат и вредят, какво ли не... Не че после му се размина!
Хей такива мисли ми се въртят тези дни около съдбата на българите в днешна Северна Македония. И искрено се учудвам на възмущението от отменената присъда на двамата биячи от Охрид, с които техният съгражданин Християн Пендиков беше имал близка среща една нощ в родния им град. И самият Християн, и неговия адвокат, а и групата български депутати, която се беше вдигнала от София да присъства в съдебната зала, бяха учудени от решението на съдията да отмени присъдата. Не било правилно, не било редно, не било европейско, не било такова или онакова. Като сте загрижени за Християн, не ви ли стана ясно, че тъкмо това ще се случи. И яснотата за предизвестеното решение на съдията от Охрид, същият, който преди две години даде осем месеца затвор на биячите, дойде в един точно определен момент и в точно определена ситуация. И аз ще ви кажа коя точно е тя - когато на 12 октомври тази година преди обяд българските медии съобщиха, че Ива Михайлова от Кочани се намира в София и че заедно със своя адвокат предишният ден,11 октомври е преминала границата и се е прибрала в България. Не търся някаква символност в датите, макар че тъкмо 11 октомври в Северна Македония се отбелязва като Ден на революционната борба с допълнението „срещу българския фашистки окупатор“. Аха, въпросната Михайлова е взела на подбив нашите патриотични чувства, като е избрала тъкмо този ден да премине в източния съсед.
И няма никакъв смисъл да си завираме главата в пясъка, както казах още в началото - този факт, че Ива Михайлова е в България, край Вардар бе приет като крайно унизителен за властите на всички равнища и във всички ресори. И верни на своя провинциализъм и примитивизъм, те решиха да му отговорят по своя си начин, който познаваме от години и за който стана дума и по-горе - бой по всичко българско. С всички средства. Християн имаше лошия шанс неговото дело да бъде първото, което ще се гледа след преминаването на Михайлова в България, когато обществените настроения на обида и жажда за възмездие са толкова ясно изразени и масови, че и съдията от Охрид, нищо чудно, да им е платил данък. Макар че и без това около случая Пендиков има натрупвания, които и до днес дразнят доста хора и в Охрид, и в Скопие, пък и чрез медиите и в цялата държава. Може да не ви се вярва, но аз си го обяснявам с бързината и видимостта на мерките, които българската държава предприе за подкрепа на Християн Пендиков, последвани от грижата за неговата съдебна защита, образование и изобщо, за неговото спокойствие и нормално бъдеще. Провинциализмът не им позволява да видят нещата по далече от носа си.
А иначе, щом се разровя в паметта си винаги намирам там доста неприятни ситуация с участието на полицията, съда и общинските власти в Охрид. Особено по време и след трагедията с кораба „Илинден“, при която на 5 септември 2009 г. , събота, във водите на езерото загинаха 15 български туристи. Много пъти съм казвал, че това е най-мъчителният спомен от цялото време, прекарано като журналист в Република Македония, днес Северна. Главно поради две неща: първо, загубата на невинни човешки животи на български граждани, някои от които излизаха за първи в чужбина и бяха избрали тъкмо Охрид като място, което заслужава почитта и уважението на всеки българин. И второ, заради политическото лицемерие на централните власти в Скопие начело с премиера Никола Груевски, заедно с опитите на местните общински власти да минимизират своята и на капитана на кораба вина за жертвеното пътуване. Добре, че при спасяването на пътниците на „Илинден“ дейно участие, при това напълно безкористно, взеха намиращи се на плажовете на езерото хора, та измиха до голяма степен лицето на политиците. Да не говорим за последвалите през годините опити на някои охридчани, гневни на не знам кого и за какво, да чупят плочите на скромния паметник на загиналите при катастрофата българи. Слава Богу, сега нещата са наред и човек спокойно може да отиде да положи цвете там. А имаше години, когато туристическият сезон край езерото се спасяваше от българските туристи, които със скромните си портфейли помагаха на местните граждани да преживяват.
Така че, Християне, и ти Люпчо от Битоля, и всички други приятели и познати с българско самосъзнание, които ще имат - не дай си Боже, работа с местното правосъдие в Република Северна Македония, да извиняват! Оттук нататък забравете за справедливост от съдебната система в тази държава!
Пък после пак ми пишете и се обаждайте да ми кажете, че не съм прав, когато твърдя, че за тридесет и пет години суверенна и независима Република Северна Македония така и не се научихме да работим с българите там така, че всеки опит за защита на техните права да не е придружен със скандал.
