Скъпите въглеродни емисии - бариера за зеления преход

Европейският модел се сблъсква с реалността, защото игнорира физиката и икономиката

На Стария континент вече отваряме позабравената тема за енергийната бедност

Чудя се да се смея ли или да плача, четейки статията в Politico за първата сесия на срещата на върха на ЕС в Брюксел. Цитирам:“БРЮКСЕЛ - Трябваше да бъде дебат за това как да бъдат овладени стремглаво растящите цени на енергията в Европа. Но първата сесия на срещата на върха на лидерите на ЕС в Брюксел в четвъртък бързо се превърна в тричасова разправия дали ЕС трябва да въведе цена на въглеродните емисии от шофирането на автомобили и отоплението на сгради. Забавянето стана толкова голямо, че обядът с печено телешко и тарталета със смокини, който очакваше европейските лидери, беше отложен чак за късния следобед...” 

По-надолу в текста става ясно, че дискусията е включвала и аргументи срещу базовата схема за търговия с емисии, която съществува от 2005 г. С две думи, европейското политическо лидерство отново дискутира смисъла и ползата от основния си инструмент за климатична политика, с който иначе толкова много се гордее. (Още подробности вижте във www.politico.eu).

Започвам отдалеч. Европа изгражда цялата си климатична политика върху привидно логична идея: “Ако направим въглеродните емисии достатъчно скъпи, икономиката ще бъде принудена да ги намали и ще получим конкурентно предимство при нисковъглеродните технологии.” 

Цената на квотите в Европейската схема за търговия с емисии (ЕСТЕ) през 2026 г. се движи около 80-90 евро за тон CO2. При газова електроцентрала това добавя 35-40 евро/MWh към разходите за производство, а към лигнитна ТЕЦ (като нашите) - 110-120 евро/MWh. Става толкова скъпо, че няма кой да го плаща, следователно пазарът ще намери начин да ги елиминира. Или поне такава е/беше теорията.

Логиката изглежда безупречна, докато не погледнем държавите, които реално изграждат най-много ВЕИ, мрежи, батерии и електрифицирана индустрия през последните години.

Китай е най-очевидният пример. Турция е по-близкият, но вероятно по-неудобният, защото е в задния ни двор. Или май ние сме в техния...

Средната цена на пазара “Ден напред” през 2026 г. в България е 122 евро/MWh, в Германия - 111 евро/MWh. В същото време европейските енергоемки индустрии определят крайна (включително - плащания за достъп и пренос -б. а.) цена на електричеството от 50 евро/MWh като ниво, при което могат да бъдат глобално конкурентоспособни. Много анализатори обясняват защо подобна цена вече била практически невъзможна в ЕС и това е напълно вярно.

Съседна Турция обаче просто го прави. Средната цена на турския пазар “Ден напред” през 2026 г. е около 37 евро/MWh. Това не е крайната сметка на индустриалния потребител, но показва огромната разлика в цената на базовата електроенергия. Турция няма някаква магическа технология. През 2025 г. електричеството ѝ идва приблизително 34% от въглища, 23% от газ, 16% от ВЕЦ, 11% от вятър и 11% от слънце. Използва местни лигнитни въглища, внася много газ и каменни въглища, строи ВЕИ и атомна централа.

Разликата е, че не товари производството с европейска цена на въглерода. Турция наскоро прие собствена схема за търговия с емисии, но започва с пилотна фаза и много по-меко натоварване. И това очевидно не пречи на зеления преход. Турция вече има над 37 GW слънчеви и вятърни мощности, а целта е 120 GW през 2035 г. За постигането ѝ се очакват десетки милиарди долари инвестиции във ВЕИ и мрежи.

Същевременно страната не унищожава индустрията, която трябва да използва тази електроенергия. Турция вече произвежда около 38 млн. тона стомана годишно и изпреварва дори Германия по този показател. Развиват се автомобилостроенето, батериите, металургията и химическата индустрия. Всъщност, Турция представлява екзистенциална заплаха за цялата българска тежка индустрия - от циментовите и торовите заводи, през металургията и рециклирането до самата електроенергетика.

После идва Китай. Ако високата цена на въглерода беше необходимо условие за енергиен преход, Китай би трябвало да бъде абсолютен аутсайдер. Да, ама се случва точно обратното. Китай отскоро има национална схема за търговия с емисии, но въглеродът там струва около $10-15/t CO₂ - многократно по-малко от ЕС. В същото време страната извършва най-мащабната електрификация и декарбонизация в историята. Само през 2025 г. Китай добави около 317 GW соларни и 120 GW вятърни мощности. Вятърът и слънцето вече надминават 50% от инсталираната електрическа мощност на страната, а говорим за енергийна система, която расте с безпрецедентна скорост.

Но Китай не избира между ВЕИ и конвенционална енергия. Строи от всичко по много. През 2025 г. страната въведе 78 GW нови въглищни мощности, макар производството от ТЕЦ вече да не расте толкова бързо. Това има очевидна въглеродна цена - емисиите продължават да растат. Но стратегията е ясна. Първо се осигурява изобилна и надеждна енергия, върху която се изгражда индустрия и тотално електрифицирана икономика.
Докато делът на електричеството в крайното енергийно потребление в ЕС стагнира на нива 22-23% след 2010 г., то в Китай експлодира от 17% do 30% в същия период.

Резултатът е, че Китай едновременно е глобален лидер във ВЕИ и електрфикация, произвежда над половината стомана и около 60% от алуминия в света, доминира производството на соларни панели и батерии и е най-големият производител на електромобили.

В това няма противоречие. Енергийният преход сам по себе си е изключително енергоемък и ресурсоемък. Соларните панели изискват полисилиций, стъкло, алуминий, мед и химикали. Вятърните турбини - стомана, цимент, мед и цинк. Батериите - литий, никел, графит, мед и алуминий. Електрификацията изисква трансформатори, кабели, електродвигатели и огромни нови мрежи. Всичко това се произвежда от изключително енергоемка индустрия.

Европейският модел се сблъсква с реалността, защото игнорира физиката и икономиката. Ако чрез скъпа енергия и скъп CO₂ направиш производството на стомана, алуминий, торове, химикали и стъкло неконкурентоспособно, не премахваш нуждата от тях. Просто започваш да ги внасяш. Емисиите се появяват в Китай, Индия, Турция или Близкия изток, а Европа получава по-чиста статистика и по-слаба индустриална база.
Китай и Турция показват нещо важно: Скъпият въглерод не е необходимо условие за бърз енергиен преход. Даже напротив! Ако цената му стане твърде висока, преди да има конкурентни технологични алтернативи, тя започва да унищожава самия фундамент на прехода - индустрията, която трябва да го произведе и да го ползва едновременно.

Китай строи ВЕИ, мрежи, батерии, атомни централи и електромобили върху огромна енергийна и индустриална база. Турция върви в подобна посока в по-малък мащаб. САЩ, Индия и цяла Югоизточна Азия правят абсолютно същото - всеки по специфичния за себе си път и начин.

В Европа опитваме обратното. Първо оскъпяваме фундамента, а после субсидираме надстройката. Резултатът е толкова катастрофален, че - докато САЩ и Китай водят битка за енергийно господство в изкуствения интелект - на Стария континент отваряме позабравената тема за енергийната бедност, а европейските лидери стигат до ужасното страдание да ядат претоплени деликатеси...