Той не се страхуваше да греши...

На 3 октомври 2026 г. в Алеята на творците в Централния гробищен парк – София, беше положена урната с праха на писателя Калин Терзийски. Министерството на културата отдаде почит на известния ни творец чрез венец и думи на признателност, изречени от зам.-министър Зорница Грекова: „За мене той беше и сега е любим автор. Направил е много за нашата култура. По време на Ковид аз живеех в чужбина, но следях онлайн какво прави, защото той ни връщаше вярата в доброто, даваше ни надежда... Знам, че той ще остане завинаги с нас!“.

Спомени и оценки за харизматичния мъж, колега психиатър и майстор на словото споделиха Светослав Терзийски, Алина Караханова, Ники Кънчев, Анжела Димчева, Калина Барутчиева и други близки на талантливия белетрист и художник.

„През последните 10 години той беше автор на издателство „Лексикон“ – обикаляхме цяла България, бях свидетел колко много го обичаха хората. Особено в Созопол на „Аполония“ идваха стотици негови фенове, които просто искаха да поговорят с него. Кайо беше изключително щедър човек, душата на компанията, правеше дарения, организираше благотворителни акции...“ – каза през сълзи Алина Караханова.

Ники Кънчев се върна назад през времето и разказа как Калин Терзийски е един от първите, които помагат на Сдружение „Аутизъм днес“ – за построяване на центрове за аутисти. „Нямах търпение да прочета всяка една негова нова книга. Той ще бъде винаги с нас, защото беше голям човек, артист, творец...“ – обобщи Кънчев.

Калин Терзийски беше автор с много лица: във всеки свой текст той беше различен, оригинален, отстранен от собственото его и едновременно – преекспониран. Самият той определяше себе си като „милиардно-картинен човек“. Неговият принцип беше свещената фриволност: писателят днес не би могъл да бъде вкаран в каноните на определен стил – свободата е неговата религия. „Днес критерии няма – най-важно е човешкото харесване, рейтингът на автора поставя щемпел на неговото творчество. Търсенето на щастието – абсолютно и върховно – не би могло да бъде цел на писателя“ – обобщаваше Терзийски и се обръщаше към публиката с думите: „Грешете, колкото си искате, приятели! Но после анализирайте грешките и създавайте от тях своето изкуство...“.

А какъв беше механизмът му при раждането на текста? Писателят не криеше, че няма предварителен план: „Когато пиша, аз си представям, че тичам по много стръмна планинска пътека и то на тъмно. Всяка крачка встрани може да е смъртоносна. Неуцелването на точната дума и мисъл е решаващо. Големият писател (изключвам занаятчията) всъщност не знае какво пише. Той върви в мрака, не знае какво ще се случи нататък. Инвенциите се явяват в процеса на писане и те трябва да изненадват самия него“.  Очевидно така се раждаха оригиналните, драматични истории, които разтърсваха читателя. 

Освен автор на стихосбирки, разкази и романи, Калин Терзийски представи няколко самостоятелни изложби през последните години. За картините си той казваше: „Всяка моя картина е от любов, за любов и в любов. Правя изложби на две-три години – за да покажа на хората какви са разсъжденията ми в момента, докъде съм стигнал в напредването или въобще – в движението на мисълта си“.

Калин Терзийски почина внезапно на 22 януари 2026 г. Мястото му в Алеята на творците е повече от заслужено. Под перото му излязоха над 20 заглавия, сред които са стихосбирката „Сол“, романът „Алкохол“, написан в съавторство с Деяна Драгоева, сборниците с разкази „13 парчета от счупеното време“, „Сурови мисли със странен сос“, „Има ли кой да ви обича“, „Любовта на 35-годишната жена“, „Имен ден за добрия човек“, „Ной дава последни указания на животните“, сборника с есета „Мислодобив“, романите „Лудост“, „Войник“ „Любовта на 45-годишния мъж“, „Слава“, „Аз и Бог“ и др.