Цар Петър, княз Чеслав и възстановяването на Сръбското княжество (около 933 г.)

Като цяло цар Петър продължава традиционната българска политика към Сърбия и в региона на Западните Балкани

Към 933 г. “архонтията” Сърбия е възстановена, както изглежда, със съгласието на цар Петър

Около времето на междуособиците, предизвикани от Иван и Михаил, братята на цар Петър, за които вече разказахме в тази поредица, сръбският принц Чеслав Клонимирович успява да избяга от Велики Преслав. Скоро след това с подкрепата и на Византия средновековното Сръбско княжество е възстановено. Каква обаче е ролята на цар Петър остава загадка, която ще се опитаме да изясним.

През IX-XI в. Сърбия и родствените є “архонтии” (княжества) Дукля, Травуния, Захумие и Пагания са обект на съперничество между Византия и България. Още кан Персиан I (836-852) се опитва да покори сърбите, чиято средновековна територия е много по-различна от днешната - в онази епоха в пределите на България влизат цяла Македония, Косово, част от днешна Албания, областите на Ниш, Браничево, Белград, Срем... Главната българска крепост на границата със Сърбия е Рас (дн. Нови пазар в областта Санджак). Планинският терен помага на Властимир (неизв. - около 851/852 г.) да удържи българския натиск.

При княз Борис-Михаил (852-889) сърбите се опитват да се “еманципират” и към 880 г. се стига до нова война. Братята Мутимир, Строимир и Гойник, синовете на Властимир, успяват да пленят българския авангард, командван от престолонаследника Владимир Расате. Когато в Рас обаче пристига самият Борис с мощната си армия, сърбите молят за мир и се задължават да плащат данък (“пактон”). С българска подкрепа Мутимир отстранява братята си и ги изпраща в изгнание в Плиска. Но когато прави опит да отхвърли българската зависимост, Мутимир е отстранен от престола.

С подкрепата на княз Владимир Расате (889-893) властта е поета от Петър Гойникович (892-917) - синът на Гойник, прогонен в България заедно с брат си Строимир. Възможно е Стромир и Гойник с хората си да са изпратени на североизточната граница - така, както кан Крум (ок. 800-814) постъпва с ромейските военопленници от Източна Тракия. От друга страна, Строимир поне периодично пребивава във Велики Преслав. От българската столица или нейната околност е неговият златен пирамидален печат, предизвикал истинска сензация в западната ни съседка през 2006 г., за което сме разказвали в тази поредица.

България се стреми да държи под контрол Сърбия и останалите сръбски княжества, а и Западните Балкани като цяло. През 897 г. Петър Гойникович е атакуван от Клонимир, синът на Строимир и баща на Чеслав. Претендентът успява да превземе крепостта Достиника, разположена вероятно в днешна Босна и приемана за столица на Сърбия, но е победен от Петър Гойникович и загива. Това принуждава Петър да се съобразява с България, дори да покани цар Симеон за свой кум, докато през 917 г. е привлечен на византийска страна. След битката при Ахелой в Сърбия навлизат войските на кавхан Теодор Сигрица, “дясната ръка” на Симеон, и военачалника Мармаис.

Петър е пленен и умира в затвора в България. На негово място е поставен доведеният от българите Павел Бранович (917-920/923), заменен три години по-късно, отново с българска намеса, от Захарий Прибиславлевич. Признаващ отначало българското върховенство, след три години Захарий преминава на византийска страна. Този път войските на Теодор Сигрица и Мармаис са разбити, а отрязаните им глави и личното им оръжие са изпратени като трофеи на Роман Лакапин... Последвалият български удар е унищожителен - изпратените срещу сърбите войски начело с ичиргу-боила Мостич водят със себе си Чеслав, а Захарий бяга в Хърватия. “Българите - разказва съвременникът император Константин VII Багренородни,- съобщили на жупаните да дойдат и да приемат Чеслав за свой архонт.

Те ги извикали с помощта на клетвени уверения, но ги закарали до първото село и веднага ги оковали, влезли в Сърбия и подбрали със себе си цяло население от мало до голямо и го закарали в България. Някои успели да избягат и отишли в Хърватия. Така страната опустяла (...) След седем години Чеслав избягал от България заедно с други четирима, от Преслав отишъл в Сърбия, но не намерил в страната повече от петдесет мъже, останали без жени и деца, и прехранващи се с лов...” С ромейска помощ Чеслав завзема страната, а “... сърбите, които пребивавали в Хърватия, България и другите страни, прогонени от Симеон, като чули това, се завърнали при Чеслав. Мнозина от бегълците от България дошли в Константинопол, тях василевсът на ромеите ги изпратил при Чеслав...” Така Сърбия е превърната в българска провинция, за чието управление обаче нямаме никакви данни.

Чеслав, синът на Клонимир и внук на Строимир, е роден в България, а майка му е българка. Имаме основание да приемем, че тя е дъщеря или внучка на болярина Чеслав, един от приближените на княз Борис Михаил. Преди, а и след това, в сръбската традиция името “Чеслав” не се среща, нещо повече -виждаме го в българска форма, а не в сръбската “Часлав”. В историческата наука съществува спор за времето на бунта на Чеслав, тъй като Константин Багренородни (945-959), както видяхме, го поставя донякъде неопределено през “седмата година”. Възниква въпросът дали “броенето” започва от идването на власт на Захарий или от унизителната роля на Чеслав като българска марионетка?

Според повечето учени става дума за 931 г., но известният руско-сръбски византолог Георги Острогорски и други изследователи отдават предпочитание на 927/928 г., вземайки за ориентир началото на управлението на Захарий, поставяно от тях през 920/921 г. Сръбският историк Тибор Живкович предлага съществени промени на хронологичната рамка - Павел Бранович управлява не три, а шест години, следователно Захарий идва на власт през 923 г. и е свален не през 924-а, а през 926 г. С други думи, седемте години българска власт в Сърбия продължават до около 933 г.

Промяната в Сърбия е следствие от събитията в България, но и от международната обстановка. Бягството на Чеслав в сръбските планини, вкл. византийската подкрепа за него, се осъществява след 930-931 г., когато цар Петър е принуден да се справя с бунта на Михаил. Двойнствеността на византийската политика е показателна - запазвайки приятелството си с цар Петър, Роман Лакапин подпомага сръбското въстание. Сръбските жупани, интернирани през 926 г. в България, бягат във Византия, а императорът ги снабдява с припаси, оръжие и т. н. Трудно е да повярваме, че всичко това се случва без никаква реакция от българска страна.

Следва да се запитаме дали вината за загубата на Сърбия, ако изобщо можем да говорим за такава, е само на цар Петър? Несъмнено тя трябва да бъде “поделена” с опозиционните сили, които с бунтовете на Иван и Михаил отклоняват вниманието на управляващите във Велики Преслав. Според нас вярното решение е предлагано от Тибор Живкович, Мирослав Лешка и други учени - възобновяването на княжество Сърбия е извършено със съгласието на цар Петър. Нещо повече, по споразумение с Византия като своеобразен буфер пред маджарската (унгарската) заплаха, която в онези години е проблем за цяла Европа. Проф. Александър Узелац обръща внимание на маджарския поход през българските земи към Константинопол през 943 г., когато унгарците дори успяват временно да пленят Чеслав. В крайна сметка, цар Петър проявява политически реализъм, следвайки традиционната политика от времето на Борис и Симеон спрямо Сърбия и Западните Балкани.

В своя труд “За управлението на империята” Константин Багренородни следва определена манипулативна линия, оспорвайки българското влияние в Сърбия. Факт е обаче, че при цар Петър това влияние се запазва и засилва, което спомага за проникването на старобългарската култура, вкл. на кирилицата, в средновековните сръбски земи.