Златко Янков, легендарният халф от САЩ'94, ексклузивно пред „Труд“: Ходих със снимка на Марадона в джоба

Златко Янков беше един от най-големите футболисти на България. Наричат го Фара – мощен, безкомпромисен, железен. Истински черноработник. Без Янков нямаше да бием Германия на четвъртфинала в Щатите преди 25 години. Именно Фара даде гениалния пас към Йордан Лечков.

В националния отбор Янков има 80 мача. Три пъти стана шампион с „Левски“. Игра в Испания, Германия и Турция. Но неговата голяма футболна любов е Бургас – без значение дали става въпрос за “Черноморец” или “Нефтохимик”.

- Изминаха 25 години от американското лято. Често ли си го спомняте?

- 25 години са дълъг период, но хубавите спомени не се забравят. Резултатите, класирането, удоволствието от победите над Гърция, над Аржентина и най-вече над Германия. Как да го забравиш? Често гледам положението, от което стана голът на Лечков. В тази ситуация имаше тъч за нас, трябваше да се действа много бързо под натиск. Противникът ме атакуваше, някой ми подвикна, завъртях се и видях как Лечков спринтира към наказателното поле. Знаех, че е много силен с глава и трябваше да подам топката остро, тъй като беше далеч от вратата, а трябваше да нанесе силен удар. Затова пасът трябваше да бъде прецизен и отсечен.

- По инстинкт ли беше това или заучено положение?

- Според ситуацията и противника. Задържах топката, тръгнах към нашата врата, обърнах се и с периферията видях как ми извика „Фар“.

- Седем мача от едно световно първенство – кой от тях ви е най-много на сърце?

- Срещу Аржентина. Тогава трябваше да играе Диего Марадона, но му забраниха. В дните преди срещата ми закачаха на джоба негова снимка да я гледам. Бях много притеснен и до последно трябваше да мисля как да противодействам. Той играеше в моята зона. Марадона не игра, но на терена бе Ортега - също много класен футболист.

- Какво беше настроението преди паметния мач на „Парк де Пренс“?

- Голям късмет! Цяла България очакваше чудо. Преди мача много не си вярвахме, но когато излязохме да загряваме, си казахме, че това е един мач и трябва да го спечелим. Във футбола всичко се случва. Имахме хора, които играеха на високо ниво. С техните думи помогнаха на останалите, които играехме в България, още да вдигнем настроението.

- След световното в САЩ взехме и първа победа на европейско първенство. Много или малко бяха трите ни мача в Англия?

- Групата ни беше доста тежка. Нямахме късмет. Отборът вече играеше по-трудно. Имаше нови попълнения. Кишишев игра като десен бек. Може би помислихме, че сме направили много. Наистина е така. Носехме тази слава, но се видя, че трябва да се играе футбол.

- Защо се получи крахът на Мондиал’98?

- Стартирахме с 0:0 с Парагвай. После дойде негативният резултат срещу Нигерия – 0:1. Играта ни не беше добра. Някои почнаха да подвикват: „Подай на мен топката, защо я подаваш на него, а не на мен!“ По време на игра не избирам на кого да я подам

- Вие си чедо на Бургас, но за разлика от много местни легенди, стартирахте в „Нефтохимик“ и после отидохте в „Черноморец“. Имаше ли съперничество?

- Винаги имало. Тогава „Черноморец“ беше в „А“ група, а „Нефтохимик“ - в „Б“. Мачовете между двата отбора за купата бяха много оспорвани.

- Сега нито и двата ги няма в големия футбол.

- „Нефтохимик“ е в „Б“ група с прилично класиране. Нашият отбор „Черноморец“ е във „В“ група. Ще се постарае тази година да влезе в професионалния футбол. Когато нямаш база е много трудно. Христо Порточанов липсва на футбола в Бургак. Няма човек като него.

- Звездните ви години у нас са в „Левски“. Бихте ли сравнил отбора, който отстрани „Рейнджърс“ с този, който влезе в групите на Шампионска лига и стигна четвъртфинал за купата на УЕФА?

- Не мога да ги сравня. Няма смисъл. Футболът се промени, стана по-динамичен. Нашият отбор можеше да постигне и повече. Малко не ни стигна.

- Защо не се завърнахте в „Левски“?

- Когато треньор беше Люпко Петрович, тренирах за кратко. Годините ми оказаха влияние. Тогава отидох в „Локомотив“ (Сф), след което преминах в турския „Ванспор“.

- Вие сте сред първите, редом с Христо Стоичков и Любо Пенев, които отидоха в испанския футбол. Купи ви „Атлетико“, но веднага заминахте за „Валядолид“. Защо изигра само шест мача?

- Отидох за три месеца и половина. Бяхме много чужденци, а имаше ограничение. Така се върнах в „Левски“. Но успях да изиграя един мач срещу „Барселона“. До 20-ата минута беше 3:0 за тях.. В края на първото полувреме топката излизаше към централната тъч линия и аз я догонвах. Обърнах се, а Гуардиола тичаше след мен. Помисли, че ще поема топката и ще се обърна към нашата врата, а бях с гръб към тяхната врата. Застана ми вляво, но го видях и веднага прибрах топката с десния крак обратно. Пеп замина към резервната скамейка. Спомням си, че всички пляскаха.

- От „Левски“ тръгнахте към германския „Юрдинген“. Тогава наричахме немското първенство „българско“. Как беше в Германия?

- На първия ми лагер и на втората тренировка получих контузия. 40 дни се лекувах, всеки ден ходехме в Дюселдорф. После трябваше да вляза във форма и минаха доста мачове. Първият ми двубой бе срещу „Борусия“ (Дортмунд) за купата, играх малко. След това отбелязах първия гол на „Юрдинген“ навън. Отборът беше скромен и изпаднахме. След това последва трансфер в „Бешикташ“.

- Това е най-силният ви международен период. Спечелихте купата на Турция.

- Двете години в „Бешикташ“ бяха страхотно преживяване. Голям отбор, един от четирите най-известни тимове в Турция. Невероятна атмосфера, хубави условия, страхотен стадион. Не можахме да станем шампиони, но играхме в групите на Шампионска лига, в тези за купата на УЕФА.

- Как гледаха на вас и на Йордан Лечков шефовете и феновете на отбора?

- Когато играеш добре, винаги са много искрени към теб. Има голямо уважение и всичко, което искаш, се случва.

- Какъв треньор беше славният Джон Тошак?

- Много добър! Работихме една година и нямах никакви проблеми. Тогава Данчо се скара с него и Тошак всеки ден ми казваше: „Говори с Лечков да не се отказва, има много футбол в него.“ Тошак разбираше от футбол. Видяхме се в Бургас на един мач на националния отбор.

- За стадион „Инюню“ казваха, че е най-шумният в света. Като човек играл там, какво ще кажеш? Чувахте ли се вътре изобщо?

- Не се чувахме. Отвсякъде ни подкрепяха още на загрявката. Поздравявахме ги от три страни. Невероятна публика, всеки мач стадионът беше пълен. Голяма подкрепа, като и сега продължава да бъде така.

- В кариерата сменихте няколко турски и български отбора. Имаше ли шанс да отидеш в по-голямо първенство или пък в някое екзотично към края?

- Когато дойдох в „Левски“ и тренирах, Люпко Петрович ме изпрати два пъти за по 10 дни на проби в Китай, но не стана. Не знам защо. Може би това, че бях на 30 и няколко години. През 1999-а направих силни мачове за „Ванспор“. След това играх шест месеца в „Генчербирлиги“. Всичко зависи от мениджърите и връзките им.

- Бяхте директор в „Черноморец“ по време на големите пари на Митко Събев. Защо не проработи проектът?

- Тогава Краси Балъков беше треньор и проектът работеше, но после парите свършиха. С тях и футболът. Имахме 12 чужденци и зависи как харчиш. Когато взимаш, трябва и да продаваш футболисти, за да има възвръщаемост.

- Какво мислите като цяло за българския футбол? Полетяха оставки на ваши колеги от американското лято.

- Оставката е нормална, когато нямаш резултати и не искаш да водиш отбор, който губи. Без материал трудно се работи. Нямаме и сред по-младите играчи, но да се надяваме, че това ще се промени.

Публикувано от Владимир Памуков

Този уебсайт използва "бисквитки"