Лъчезарната синоптичка на bTV очаква втора рожба
Синоптичката на Би Ти Ви съобщава, че е бременна с второ дете в студиото на Антон Хекимян. На шията й е бижу, изработено от майка й.
Станислава Цалова е сред малкото телевизионни водещи на прогнозата за времето с диплома за метеоролог. Тя е влюбена в работата си и засега не би я заменила за нищо на света. Освен... по лични причини. В четвъртък Станислава съобщи, че очаква второ дете – този път дъщеричка. В bTV е от самото начало на телевизията – от 2000 година. Когато започва работа като синоптик, все още е студент специалност „География” в СУ ”Св. Климент Охридски”, а след дипломирането си записва и завършва и „Метеорология” пак там.
Кое в метеорологията ви се струва най-вълнуващо?
В метеорологията всяко явление може да стане екстремно и опасно. Работата на метеоролога е да прецени правилно обстановката и потенциалната опасност и да предупреди хората. За съжаление прогнозите са за все по-чести екстремни явления и така работата на метеоролозите става все по-важна и отговорна. В районите с добри метеорологични служби щетите от бедствията винаги са в пъти по-малки в сравнение с останалите места.
Това е най-вълнуващото - могъществото на природата и борбата на човека да се адаптира и оцелява. Това е и мисията на метеорологията - да пази хората от гнева на природните стихии.
Как се подготвя прогнозата за времето? Не може ли просто да проверите в метеорологичните сайтове?
Подготвям прогнозата за ефира много педантично, използвам информация от много метеорологични източници. Освен това в bTV работим с прогнози и ресурси и на Националния институт по метеорология и хидрология към БАН, имаме и специални карти и от други доказани източници. Хората могат да ни се доверят и го правят.
Не ви ли блазни мисълта да се пробвате и в друго - пак в рамките на телевизията? Като водещ на предаване, например?
За мен прогнозата за времето е любимата част от телевизионния ефир. Чувствам се на мястото си. И все пак, животът предлага много предизвикателства, особено при нас в телевизията. Това, че сега съм много доволна, не означава, че някой път в бъдеще няма да се изкуша от друго.
Има ли метеорологично явление, което мечтаете да наблюдавате по-отблизо (разбира се, без риск за живота си)?
Винаги съм мечтаела да наблюдавам полярно сияние. В България също се срещат полярни сияния, но са много редки.
Какви спомени имате от детството - миризми, улици, приключения, бели?
Родена съм и съм израснала в София. Това е моят любим град, това са моите улици. Днес с удоволствие се разхождам по Витошка и край фонтаните на НДК и се радвам на това, колко красива е станала София. Като дете много обичах да карам с колелото си из квартала. С една приятелка направихме дори карта на улиците. Сама направих и моята игра Монополи, защото беше трудно да си я набави човек, когато бях дете. Винаги са ми били интересни картите и кодовете, и днес в метеорологията това продължава да ме увлича.
Как се запознахте със съпруга си? По какво преценихте, че той е човекът за вас?
С Данчо се запознахме по Интернет. Веднага си допаднахме. Хубаво е, че първо ни хареса да си общуваме, а след това се харесахме на снимките и когато се видяхме на живо. От деня, в който се запознахме, до днес, във всеки един момент, Данчо ме кара да чувствам, че той е мъжът за мен - този, с когото искам да бъда. Невероятен мъж и прекрасен баща. Когато са двамата със сина ни Светли, сърцето ми е пълно. Гледам ги и искам да мога да спра времето.
С майка си на какъв език си говорите?
Мама винаги ми е говорила на български език. Заради външността ми настояваше, че моят български трябва да бъде дори по-добър от този на другите българи. Когато човек е различен, трябва да полага повече усилия за всяко едно нещо – това е урок, който научих още като дете.
Купувате ли си бижута, или носите само направени от нея?
Разбира се, че нося само бижутата на мама. Тя е изключително талантлива и прави толкова красиви неща. Няма нужда да си купувам други. Наскоро подарихме бижу, направено от мама, на наша приятелка. Видях сълзи в очите й, толкова й хареса. Нямаме приятели, които да са останали без бижу от мама. Защото всеки един гост на сватбата ни с Данчо получи като подарък ръчно направен от нея накит.
Завършили сте и "Японистика". Труден език ли е японският?
Труден е, но е и много интересен.
С йероглифите човек вижда всяка една дума по нов начин. Студентите японисти например много се забавляват, когато научат, че йероглифът за думата „шумен” се пише като се повтори три пъти йероглифът за „жена”. Дори и на изток, където ролята на жената традиционно е по-различна от тази на запад, хората са стигнали до извода, че там, където има три жени, е доста шумно (смее се).
Специализирали сте в Япония. Как се чувствахте там?
Заминах, защото спечелих стипендия на японското правителство. Прекарах невероятна година, изпълнена с какво ли не. Това е страна на неочаквани контрасти и екстремна организация. Човек може да види дама в кимоно с най-нов модел телефон, младеж с татуси и зловещи пиърсинги и в същото време на тениската му да има Мики и Мини Маус. Това, което ми направи най-силно впечатление, е че хората в Япония знаят за България и много обичат страната ни. Всеки, който разбираше, че съм от България, бързаше да ми каже, че редовно яде от нашето кисело мляко и че харесва българския сумист Котоошу. Много мили и гостоприемни хора.
Там всеки има възможност да се занимава с това, което му е на сърце. Има безплатни библиотеки, пълни с книги самоучители. Има хиляди курсове и помощни срещи, доброволци. Ученето и развитието на хората много се поощрява. Гребях с пълни шепи от всичко, което можех да науча. Когато мама ми дойде на гости, тя също искаше да съчетае приятното с полезното. Заедно с нея бяхме на много курсове за правене на бижута, успяхме да купим и да разгледаме стотици списания на тази тематика.
Ритъмът е много забързан и човек гони непрекъснато крайни срокове, дори за най-обикновените неща. А изпуснеш ли дори един краен срок, пропускаш възможност и нищо вече не може да се направи. Така стресът и напрежението са огромни. След годината, прекарана в Япония, нямах търпение да се върна в България. Тук, ако имаш проблем, винаги има някакво решение, все нещо може да се направи. У нас животът тече много по-спокойно и нормално. И това е още една причина да обичам много България.
Плаха жена ли сте или си падате по екстремните изживявания?
Плаха съм и затова искам да преодолявам страховете си. Скачала съм с бънджи, била съм на рафтинг по Струма, гмуркала съм се с акваланг.
Но каквото и екстремно преживяване да има на света, според мен нищо не може да се сравни с това, човек да има дете. С децата дори най-безобидната ситуация може да стане екстремна във всеки един момент.
Кое е най-екзотичното място, където сте били?
Била съм на много интересни места. Много приятна беше разходката ни с камили из Сахара. В Япония, в парк Хаконе беше интересно, че човек може да си свари яйце в гейзер. Това, което досега най-силно ме е впечатлявало обаче, е планината Фуджи в Япония. Тя е символ на съвършенството. Когато отидох до Фуджи, видях, че тя изобщо не е съвършен конус като на картинките и снимките. Има огромни дълбоки пукнатини, има и още един мъничък кратер отстрани.
Така почувствах планината много близка, усетих, че ми се е разкрила. Изведнъж разбрах, че нищо в живота не е съвършено, и че това всъщност е много хубаво.
Къде много бихте искали да отидете?
Сега, когато показваме света на Светли, ми се иска да го заведа навсякъде. Винаги е с нас, където и да ходим – заедно плаваме с кану, качваме се на ферибот, когато сме на дълъг преход, не го носим, ходи сам, заедно гледахме и нестинарски танци. Забавляваме се чудесно, когато пътуваме и имаме приключения. Това, което искаме да му покажем, е че когато приключението свърши, също е много хубаво, защото човек може да се прибере у дома при всичко любимо.
Снимате ли? Какво най-често?
Много обичам фотографията, дори съм завършила Колеж за фоторепортери. През последните години изобщо не ми остава време да снимам, а и няма нужда. Аз съм голям почитател на рубриката „Аз, репортерът”. Там всеки ден имам възможност да се наслаждавам на уникални фотографии, направени с много труд и майсторлък. Щастлива съм, че мога да показвам тази красота и в прогнозата за времето.
На колко години е синът ви?
Светли вече стана на 2 години и половина. Колко бързо само мина това вълшебно време. Особено сега, когато вече говори, прави лудории, шегува се и се смее. Във всеки един момент благодаря на Господ, че ми го е пратил и се моля да му дам най-добрата грижа, на която съм способна.
От септември планираме да тръгне на детска ясла. Светли очаква това с нетърпение, защото обича да играе с много деца.
В четвъртък пред Антон Хекимян съобщихте, че очаквате и момиченце. В кой месец сте?
Между четвърти и пети. Искаме да я кръстим Антонина – на майка ми. И Светли беше кръстен според традицията – на свекър ми Светослав. Съпругът ми иска да продължим в същия дух докато уважим всичките ни родители (смее се). Много ги обичаме и искаме да са щастливи, затова кръщаваме децата на тях. Семейството ни е много дружно и заедно с родителите ни и семейството на девер ми обичаме да сме заедно. Дори и ние да не можем, моите родители и родителите на Данчо се събират на вилата всяка събота и неделя. Заедно прекарват и почивките си и казват, че са намерили най-добрите приятели.
Как се чувствате с втората бременност?
Чувствам се добре, но някак различно от преди, пак ми е ново. Това, което се повтаря, е апетитът. А знам, че не трябва да ям много, не е добре нито за бебето, нито за мен. Предишния път напълнях доста и не знам дали сега ще го избегна. А за сутрешно неразположение не съм си и помисляла, защото сутрин често съм на работа. Както съм правила винаги през годините, сутрин когато ми звънне будилникът - ставам, и да ми е малко лошо, като светне лампичката на камерата, вече друго няма значение.