Теодор Салпаров: „Малкото“, което не ни достига, всъщност е „голямо“

На олимпийската квалификация в Берлин преди седмица „лъвовете” показаха и сърце, и душа на игрището и спечелиха престижни победи над колоса Франция и еврошампиона Сърбия. На пътя ни към мечтаната квота за игрите в Токио през лятото обаче застана домакинът Германия. Дуелът в „Макс Шлеминг Хале“ остана последен в кариерата на един играч с изключителни спортни качества, непримирим боец и истински лидер на представителния ни тим в последните 20 години – Теодор Салпаров. Дори на 37 години и с големи болки, до последно не спря да дава всичко от себе си за националния отбор. Реши да каже „стоп” в края на този олимпийски цикъл и да даде път на младите.

- Тъжен ли си от факта, че България не се класира на олимпийските игри в Токио, че се отказа от националния отбор?

- Да, тъжен съм, че не се класирахме. Целта ми беше да завърша кариерата си в Токио. Дадохме всичко от себе си, за да се случи, но уви, не успяхме. За кариерата ми в националния отбор това е премислено решение, не е плод на емоции. Бях споделил още преди турнира, че ако не се класираме, спирам с националния отбор. Може би вече трябва да има смяна на поколенията.

- Какво мислиш сега, когато мачовете в Берлин вече са история?

- Ако трябва да бъда честен, дори самият аз не очаквах да играем по този начин. Бяхме се събрали за една седмица и не смятах, че можем да излезем и да покажем колективна игра на високо ниво.

- Как се преживява подобен момент – отборът играе добре, една мечта се вижда, че може да бъде осъществена и накрая загуба, която боли и изпепелява надеждите на един тим?

- Не ми е първата загуба. Това ми е деветият пореден загубен полуфинал, така че не е нещо ново за мен. Просто очакванията и желанията ми бяха да пречупим този кръг и в крайна сметка да спечелим един така важен за нас полуфинал с националния отбор. Не знам съдба ли е, какво ли е, за съжаление за пореден път се оказа, че тези мачове или не знаем как да ги играем под напрежение, или просто не ни е писано да играем финал с националния отбор.

- Кое беше това „малко“, което ни остави сред зрителите на най-големия спортен форум?

- Това „малко“ сигурно е „голямо“. Така се оказа в моя опит с националния отбор. И до ден-днешен като съм правил анализ на мачовете, не мога да кажа, че не е играл отборът, но това „но“ и за мен остана неразгадано защо.

- Отново ще се повдигне въпросът - Силвано Пранди ли бе точният човек? Какво е твоето мнение?

- За мен е един изключителен треньор. Първият му престой беше супер успешен, може би играхме най-грамотния си волейбол, чисто блок-защита. За нас защитата беше чужда, гледахме към силовите изпълнения – атака, сервис. На блокадата и защитата станахме един наистина страхотен отбор, който определено всяваше страх във всички големи нации. Виждаше се, че изпитваха респект към нас. Говоря за периода от 2009-а и последният бронзов медал на европейското, включвам и световното през 2010-а, когато малшанс срещу Куба, не ни прати на полуфинал. А вторият му престой, с изключение на европейското, за което определено не бяхме на нивото, на което играхме с Бразилия във Варна квалификацията и сега дори… Мисля, че е един от най-добрите треньори, с които съм работил през моята кариера.

- Как се чувстваше, когато зала „Конгресна” във Варна или „Арена Армеец” в София скандираше името на Теди Салпаров? Има ли по-голяма емоция от това?

- Тогава си казваш, че всичките лишения, отсъствие от къщи, травмите през годините, преодоляването, сутрешните тренировки, когато не си първа младост, си заслужава. Настръхването от химна, после скандирането от феновете е нещо уникално. Само заради тази тръпка и емоция си заслужаваше всичко.

- Какво съжаляваш, че не можа да постигнеш с отбора на България?

- Не изиграхме един финал на голямо първенство, защото девет загубени полуфинала… Все ми се щеше да усетим тръпката от финала. Да се бориш за злато, без значение в кой турнир – европейско, световно, Световна лига или олимпиада. Така и не го разбрах като тръпка, а много ми се искаше. Докато на клубно ниво, го усетих и имам три спечелени финала в Шампионска лига и един загубен. Там видях, усетих, но с националния отбор не можах. Може би това ми е най-голямото разочарование.

- Кои са приятелите ти във волейбола?

- Имам доста приятели във волейбола. Като цяло съм много позитивен човек и с никой не съм имал проблеми. Когато бях най-млад в отбора, когато дойдох през 2001-а и до днес, когато съм най-старият в тима, винаги съм имал прекрасни отношения с колегите си. Даже не помня с някой да съм имал скандал или спречкване. Няма такова нещо за тези 17 години. Сигурен съм, че всеки един от тях ще го потвърди.

- Как реагира жената до теб – Ралица, когато ѝ сподели решението да се оттеглиш от националния отбор?

- Винаги ме е подкрепяла във всички мои решения. Просто попита дали съм сигурен, дали е дошло времето. Тя беше далеч от волейбола, но откакто сме заедно, навлезе в тази материя. Почна да ѝ харесва, вече и тя разбира от волейбол, а преди това беше скарана със спорта. Усещам, че и в нея има някаква доза носталгия, защото и тя, гледайки мачовете пред телевизора, ги изживява, почва да ме пита за някакви детайли, които преди бяха абсолютно далече от нейните разбирания. Но в крайна сметка животът продължава. Човек трябва да знае кога да спре с националния отбор. Не може да играеш до 40 или 50 години. Трябва да избереш момента кога е най-добре да напуснеш. Смятам, че моментът дойде.

- Виждаш ли живота си без любимия спорт?

- Замислял съм се, защото и кариерата ми е близо до приключване. Не знам колко години ще мога да играя и на клубно ниво – три-четири, един Господ знае. Това, разбира се, много зависи и от физическото ми състояние. Но ще е много трудно живот без волейбол. Бих останал около волейбола, защото имам амбициите да правя това, което съм правил цял живот. Опитвал съм да се хващам със странични неща, но съм претърпявал разочарования. Знам, че човек трябва да прави това, което умее и го прави цял живот.

- Кое ще бъде следващото предизвикателство пред Теодор Салпаров?

- Това е хубав въпрос, но не знам. Сега гоня клубната си кариера. Дай боже, колкото се може повече години да поиграя, защото наистина ми харесва. Ще имам възможността да възстановя тялото си без националния отбор. Играеш осем месеца, четири има до подновяването на сезона. Не е пълна годината само с волейбол и тренировки, както беше досега. Ще имам възможност да обърна повече внимание на близките, на децата си. Единият вече играе волейбол. Даже ми подмята: „Тате, играй, докато и аз стигна до мъжките гарнитури...“ Ще се опитам да изпълня неговото желание, но един Господ знае.

- Ще те виждаме ли отново в залата, когато съотборниците ти играят мачове от Световната лига?

- Със сигурност. Аз обичам волейбола, това е една страст, която е неописуема. Атмосферата, която е във Варна особено и в София също, бих отишъл да гледам като фен и да усетя отстрани.

Публикувано от Владимир Памуков

Този уебсайт използва "бисквитки"