Анатомия на омразата ни разкрива едно разделено общество. Частите му съсъществуват в едно и също време и социално пространство, а вътрешно живeят в две исторически времена (ценности). Подобно разделение съпътства човешката история от нейното зараждане и е в механизма на историческата промяна при смяна или отстояване на цености. За последиците няма нужда от пророчеството на Христос, че „Всяко царство, разделено на части една против друга, запустява”. Загиват и цивилизации.
Нека нямаме илюзията, че днес като че ли не сме исторически общества,като че ли представата за Бог е самият Бог. Ала Бог не е представа. Представи са представите за Бог. И онова, което ни разделя не са нещата, а представите, превърнати в неща.
Когато нещата са подменени с техните представи (думи), настъпва истинско разделение по сакрално приет признак - религиозен, етнически, расов или съсловно-класов… Причината за разделението като че ли става безкрайно дълбока, защото е вътре в нас.При национал-социализма е по етнически признак, при марксизма - по класов признак (”пролетариатът е гробокопач на капитализма”), а при радикалния ислям - по религиозен (обществото на Пророка и това на „неверниците”).
Разделението по сакрален признак поражда и вдъхновява омраза- разделя „аз” и „ти”, „ние” и „вие” така, че „ти” и „вие” са врагове на „аз” и „ние”. Тъй като само държавата е легитимен, а може да бъде и тотален, насилник, политическата власт е самооправдаваща се цел на мразещия – сливане на идеологията на властта с властта на изповядваната идеология. При издигнатата в идеология, в чиста и правомерна идея омраза, „аз” се претопява в „ние” и е легимирана от извънчовешки сакрални благословии - Бог (при радикалния ислям), историята (при марксизма), биологията (при расизма).
Ако в приятелството и любовта двете души се сливат в едно тяло, в омразата, ако не душата, тялото трябва да изчезне. ТОЙ трябва да бъде никой. При приятелството и любовта единият е готов да се жертва за другия, в омразата жертвата може да бъде само другият. Обектът на любовта е неповторим. При омразата обектът е заменим и сърцето на мразещия се изпълва от радост от неговата гибел, унижение и безпомощност. Стопроцентов садизъм, както казва Е.Фром, при анализ, за съжаление само на национал-социализма.
Омразата след всяка гавра над своя обект излиза по-мразеща и ненаситна. Мразещият изпитва дефицит не толкова от липсата на обект за мразене, а от недостиг на мразене.
Идеологизираната общност от мразещи се превръща в затворено общество. Мразещите са мнителни и подозрителни. Врагът е отвсякъде. Другият, само защото е друг, е враг.Обществото е състезание за по-, по-най- мразещ.
Омразата разделя брат от брата, дете от родители, съпруг от съпруга. Превръща предателството в „морал”. Мразещият е перфектен до експертност егоист. Изисква уважение, внимание, ордени, почести, мавзолей. Небесна отплата горе, памет в историята, а на земята - героизиран „култ към личността”. Изисква да бъде хвален, обичан - чак до края на „Хилядолетния райх”или като „Баща на народите”. Мразещият е перфектният престъпник, който заличава следите с оправдания като „колелото на историята” и „правата вяра”.
Омразата поглъща намразения свят, преди да погълне и самия мразещ. Тя е извратената воля за власт и слава - единственият „аз” чрез „ние”. Съграденото преди – в развалини. „Терорът е основното средство за социална хигиена” (Ленин). И всеки, който проповядва любов (особено като надсмиваща се истина) – от поета до художника, от мислещия до честния, от свещеника до влюбения, руши неговия свят и другите са „неосъзнали се”, „гнила интелигенция”, „накърняващи сакрални чувства на святост”.
Мразещият е масовик, железен, стоманен, мъченик, безличностно винтче в колелото на историята. „Светът е опасно място за живеене и то не защото хората са зли, а заради онези от тях, които нехаят за това”. (Айнщайн).
В поредната след фашизма и комунизма (плод на европейска интелектуална традиция) криза на човешката идентичност възприеманата като от въздуха дадена ни толерантност ни прави наивни в толерантността към нетолерантния. Нетолерантният използва именно принципа на толерантността, за да се самотграничи от толерантния. И защото тъкмо нетолерантността му е признакът на различие от толерантния, едва сега, вече и с деяние, той е истински различният. Ала нетолерантността в едно толерантно общество е нещо повече от признак. Тя е хаос.Толкова просто, че чак е на върха на молива (езика).