Само дни след трагичната смърт на 20-годишния Андон, който се удави във водоем в Сандански, най-добрият му приятел проговори. 23-годишният Мартин Янчев, който се опита, но не успя да спаси от удавяне приятеля си Андон Пасков все още в шок от загубата на един от най-добрите си приятели.
Всяка сутрин той чака да звънне мобилният му телефон, на който Андон му звънял и заедно потегляли към автомивката, в която започнали работа няколко дни преди трагедията, пише вестник "Струма".
„Още не мога да осъзная случилото се. Мисля, че Донето е сред нас, и даже вчера, докато чакахме един приятел, несъзнателно казах: „Айде бе, тоя Чонката (Донката) няма ли да идва вече.” Само след миг обаче осъзнах, че той вече не е сред нас.
На погребението му, където присъстваха предимно млади хора - негови съученици, приятели и близки, докато бяхме в черквата и минавахме, за да се сбогуваме, усетих, че ми прилошава. В момента, в който за последен път докоснах изстиналото му тяло, почувствах неописуема болка. Причерня ми и една приятелка на майка ми - леля Мая, която зорко ме наблюдаваше, ме изведе на въздух, като се опитваше да ме успокои, но безуспешно", призна младежът.
"Докато носех ковчега от погребалната кола до църквата, в който лежеше един от най-добрите ми приятели, през цялото време ме мъчиха мислите „Защо не успях да те спася, да си жив, а сега те държа мъртъв“, разказа още Мариян.
"Не ми излиза от главата моментът, в който го държах над 5-6 минути във водата, борейки се да го спася, а отсреща имаше двама мъже на възраст, които гледаха безучастно, с ръце в джобовете. След като излязох, мокър и премръзнал, почнаха да се подсмихват, защото съм влязъл да го спасявам.
Предчувствах, че не трябва да се разхождаме към бензиностанцията, тъй като дяволът работа си нямаше. Следващата ни спирка беше на замръзналия водоем, където първоначално хвърляхме камъни върху леда, за да видим здравината му. Преди да тръгнем обаче, казах на приятелите ми да се разходим на хубавото време из парка. Но повечето искаха в другата посока, където именно трябваше да изживеем ужаса", сподели момчето.
"Донето беше страхотен приятел. Можех да разчитам за всичко на него. Обичаше доста да се шегува и да се доказва пред хората. Именно това доказване донякъде го доведе до фаталния край. Искаше винаги да се докаже пред всички, че не го е страх от нищо. Беше голям шегаджия и може да е пуснал лафа, че чака бебе. Това не е вярно на 100%, защото аз знам как ги лъжеше. Имаше една приятелка, на 17 г., от гимназията, но се разделиха отдавна. Не знам защо, но той си я обичаше до последно.
Също така ми се е случвало да ставам свидетел на лошото му държание с майка му", каза още Мариян.
"Компанията преди погребението на Донето се страхуваха да отидат да му запалят свещ. Притесняваха се майка му да не почне да ги кълне и обвинява за смъртта на сина си. Казах им тогава, че аз чувствам, че съм направил всичко, което ми беше по силите да го спася, за жалост не успях. Затова бяхме длъжни заради нашия приятел да отидем и у тях. Когато всички ние отидохме в апартамента им, леля Зорка седеше на леглото до него и дума не обели, беше в шок. Отново не можах да овладея сълзите си и се разплаках, че не го спасих, изричайки на глас думите: „На половин метър беше от мен и не можах да те спася“. Третия път, когато исках да го хвана, докато трошех с лактите си по-слабите ледове, за да достигна Мариян, който ни подаваше ръка, за миг се завъртях и видях как потъва качулката му под водата. Опитах се да го хвана отново, но този път не успях.
Мариян ми каза, че до последно Донката, докато е потъвал, го е гледал безпомощно право в очите.
"Искам да благодаря на моя приятел Мариян Николов, затова, че ме спаси, защото бях изгубил надежда, че ще съм сред живите. В момента, в който скочих, ме преряза водата, сърцето ми почна да бие силно, схвана ми се цялото тяло, въпреки че аз мога да плувам, но бързо се осъзнах и влязох в кондиция. В последния момент събрах сили и отскочих във водата, като улових ръката на Мариян, което ме спаси", каза момчето.
"Разочароваха ме институциите, които пристигнаха на мястото, но не ми оказаха никаква помощ. Чисто човешки трябваше поне да ме закарат до вкъщи. Все пак бях излязъл от ледената вода, в която съм се борил да спася човешки живот. Искам само да питам, ако тази трагедия се беше случила на някое от техните деца, приятно ли щеше да им бъде никой да не им помогне.
Поне да ме приберат с кола до вкъщи. Мен ме закараха приятелите ми, държейки ме едвам, едвам", разказа още Мариян.
"Целия кошмар го преживявам всеки ден, отново и отново. В неделя и понеделник всичко изживях в съня си. След погребението не можах да мигна. Не пожелавам на никого това, на което станахме свидетели аз и моите приятели”, сподели младежът.