Едва ли някой би оспорил необходимостта от закони за разузнавателните служби. Но отлежаващите от 2012 г. насам проекти с незначителни редакционни промени бяха внесени с намерение за бързо приемане, без да са „изчистени” някои спорни въпроси. А развихрилото се кадруване логично поражда въпроса - не трябваше ли първо да бъдат приети законите, а след това да се определи кой ще ръководи тези служби.
Подходът към общия закон трябваше да бъде подход на стратези, а не на администратори. На основата на новите заплахи следваше да се определи цялата схема от структури, които се явяват съвременните инструменти за защита на националната сигурност. Не на последно място, разбира се, и да се очертае системата за контрол - парламентарен, бюджетен, организационен, граждански и т.н.
Най-много критики отново ще съсредоточи върху себе си проектозаконът за НСО. Нито президентът е този, който може и трябва да управлява такава структура, нито е логично тя да има два пъти по-голям бюджет от националното разузнаване. Увеличените й правомощия не гарантират повече сигурност, напротив, крият много рискове и дано и тази служба да не произведе своя „Лясковец”.
Един от положителните проблясъци е фактът, че депутатите, предлагащи законопроектите, не са се поддали на изключително непрофесионалната, дилетантска, безотговорна и упорито преследвана от една политическа сила идея за обединяване на военното и политическото разузнаване. На продължаващите да поддържат тази теза трябва да отговорим следното: Разкъсването на връзката между стратегическото и оперативно военно разузнаване би създало много проблеми. Служба „Военна информация” има много по-различни и специфични задачи и осигурява преди всичко армията, включително и контингентите ни в мисии в конфликтни региони. Как цивилна служба ще й поставя тясно профилираните военни задачи? Или ще ръководи апарата на военните аташета?
Вторият контрарагумент би трябвало да бъде придържането към основополагащ принцип в разузнавателната дейност - паралелното добиване на информация от различни източници и нейното съпоставяне и анализиране. Единен доклад до държавното ръководство би предрешило в даден момент действия, които могат да имат фатален край. Затова подобно обединение е изключение, има го само в 2-3 страни. Ако целта е да се получава удобна информация от политиците, или да се изземат и „осветят” досиетата на чуждите граждани - агенти и доверени лица, или да се унищожи 107-годишно разузнаване, оценено от НАТО като „една от елитните служби в пакта”, точно в сегашната напрегната обстановка това би било антинационално и антиевропейско поведение на ентусиастите, предлагащи идеята.
В леко коригираните законопроекти обаче прозира опитът да се оставят все пак отворени вратички, резултат може би от компромис между ГЕРБ и реформаторите: утвърждаването на Плана за работа на служба „Военна информация“; връзката на службата с началника на щаба на отбраната; възможността начело на службата да бъде назначавано цивилно лице; правото на ДАР да изисква информация от „Военна информация” и др.
Реакциите в политическия елит и обществото на тази позакъсняла и крайно необходима стъпка към приемане на закони за службите оголват обаче много по-важни въпроси, отколкото точните формулировки на текстовете в тях.
На първо място, със сигурност не сме се отърсили от пагубната склонност да политизираме ролята на службите и назначенията в тях, което води до липса на консенсус по тези изключително важни теми. Единомислието сред политическия елит в другите страни, когато се решават въпроси на националната сигурност, все още отсъства от нашия политически живот. Свидетели сме на нещо още по-грозно и вредно - партийна партизанщина за „овладяване” на службите. При това - неясно защо. От влияние върху разузнавателните служби не могат да се извлекат такива партийни дивиденти, както например от ДАНС.
Гарантирането на мандатност на ръководителите на разузнавателните служби е един от сигурните начини да не се допуска в бъдеще нови политически сили и лидери да разклащат стабилността на системата. Приемствеността също е важна предпоставка за успеха на разузнавателните служби. Контролът, който е изключително необходим именно при специалните служби, би трябвало да не е само политическа дъвка, а реална всекидневна дейност.
След 11 години членство в НАТО общите решения на пакта сякаш не се отнасят за нас, когато става дума за укрепване на разузнаванията и повишаване финансирането на отбраната, като че ли не разбрали, че става дума за нашата сигурност, а не за нечия друга. И тук опираме до условието политиците ни да притежават „култура по сигурността”, която да предават на избирателите си - да разбират какви са заплахите, да виждат зад хоризонта съдбата на следващото поколение и да знаят цената на сигурността.
Днес те предявяват изисквания към службите, но умеят ли да четат и да използват техния продукт?
Неспособността да се отърсим от социалистическото си минало, балканският ни манталитет и шуробадщанащината сигурно са причина в страната да шества посредствеността. Допускането й в разузнаването обаче би означавало подкопаване на държавността. За съжаление като ярки илюстрации за това ще останат поредицата скандали, предизвикани от министъра на отбраната. Зад кухите мотиви за уволнението на един директор очевидно се криеха други причини - дали това са били намеренията за разкриване архивите с чуждите граждани, дали опитът за лустрация на 39% от състава, дали очаквани военни събития, при които тези хора ще са неподходящи, дали местата зад граница са се харесали на „свои” момчета не е най-важно. Същественото е, че политизирането, разделянето на стари и млади, въпреки че повечето са преминали курсове в НАТО и САЩ, че са натрупали опит в истински бойни условия в Афганистан и Ирак, че уволнението им означава изоставяне на най-ценната агентура и лишаване от най-добрите анализатори, свидетелства за професионална неграмотност и политическа слепота, гилотиниращи разузнаването.
Един известен английски разузнавач - Феликс Каутил, беше казал, че разузнаването е изкуство за мъдреци, посветени в него. Но ако се опитаме да побългарим неговата мисъл, ще трябва да зададем въпроса - след като разузнаването е инструмент, обслужващ държавната политика, не ни ли трябват и държавници и политици мъдреци?
* Авторът е директор на Център за стратегически изследвания, главен редактор на „Експерт-БДД”, бивш зам.-министър на отбраната в периода 2005-2008 г.