Ердоган търси подкрепа от крайните и от колебливите десни за изборите на 7 юни
Ако кюрдите вкарат 70-80 депутати в Меджлиса, ще се окажат ключов фактор за политическото бъдеще на страната
Президентът Реджеп Тайип Ердоган отрече в Турция да има кюрдски въпрос. Той шокира всички с изявлението си, което идва броени дни преди отпразнуването на Невруз и многохилядния митинг в Диарбекир, на който в посланието на Абдула Йоджалан се очаква да прикани кюрдските бойци да кажат „сбогом на оръжията”. „Какво е това „кюрдски проблем”? Има ли изобщо такова нещо у нас?” - попита риторично държавният глава. Според него кюрдите вече нямали никакви притеснения, защото по време на неговото 12-годишно управление се сдобили със същите права като тези на турците и ако имали някакви проблеми, те не били по-различни от тези на останалите граждани в тази страна.
На какво се дължи този завой в позицията на Ердоган, който с острата си риторика рискува да минира преговорния процес между правителството и кюрдското движение? Или това е само блъф, част от предизборните маневри на Ердоган в полза на неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР)? Според някои наблюдатели това не е гаф, а умишлен ход поради сериозните опасения на турския лидер, че управляваната в момента от Ахмед Давутоглу партия може да не постигне желаният от него изборен успех. Преди 10 години в Диарбекир Ердоган смело заяви, че в Турция има кюрдски проблем. С неговата благословия през 2009 г. в норвежката столица Осло шефът на службите Хакан Фидан започна тайни преговори с хора от ръководството на ПКК в Европа. А в края на 2012 г. правителството официално обяви, че започва „кюрдското отваряне” на турската държава за трайно и справедливо решаване на проблема, който мъчи страната от 30 години. Инициатива, заради която националистите открито обвиняват управляващите в предателство на националните интереси, застрашаваща териториалната цялост и суверенитета на републиката.
Година по-късно в процеса бяха допуснати и депутати от прокюрдската Партия на мира и демокрацията, начело на която по това време беше Ахмед Тюрк. И към момента преговорите продължават да се водят на остров Имралъ, Мраморно море, където се намира осъденият на доживотен затвор от 1999 г. насам лидер на ПКК - Работническа партия на Кюрдистан.
На 7 юни в Турция предстоят парламентарни избори, които могат да се окажат критични за бъдещето не само на управляващата самостоятелно с три поредни мандата проислямистка дясна партия, но и за политическата система. Младият и харизматичен лидер на прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН) Селяхатин Демирташ заяви, че на тези избори ще се явят самостоятелно, като партия. Досега те бяха парламентарно представени чрез обединяването на техните независими депутати във фракция. Въпреки големия риск, който поемат, те са убедени, че този път ще прескочат 10-процентата бариера, която Ердоган не смъква, за да остави ДПН извън Меджлиса.
Демирташ доби увереност още след президентската надпревара през август м.г., когато спечели 9,76% от гласовете. Сега той се надява на подкрепата не само на кюрдите, а също така и на гласовете на лявомислещите турци, които се опитва да убеди, че ДПН е партия, която ще обедини двата народа (турци и кюрди) и ще събере всички недоволни от режима на Ердоган хора в страната. Амбицията им е да станат новата лява опозиционна сила на Турция, едва ли не турската СИРИЗА. И не случайно след изборната победа в Гърция делегация на СИРИЗА дойде в Турция и се срещна първо с депутати от ДПН в Диарбекир, пред които изрази искрената солидарността на гръцкия народ с кюрдския. Малко преди изборите се очаква ДПН да излязат с декларация, че ако влязат в 550-местния парламент като трета опозиционна сила (след социалдемократите и националистите) няма да се коалират с ПСР, нито ще водят задкулисни пазарлъци по кюрдския въпрос.
На предишните избори близо 70% от 15-те милиона кюрди в страната са гласували за партията на Ердоган. За ПСР в този момент е много важно да няма отлив от кюрдския електорат в посока ДПН. Последните допитвания сочат сериозен спад от близо 10% за управляващата безпроблемно досега партия. В най-добрия случай социолозите вещаят 41% , което като нищо може да ги лиши от четвърти пореден изборен триумф. А загуби ли парламентарното си мнозинство, ПСР ще загуби и парламентарния комфорт, който им позволяваше да приемат каквито си искат закони, без да търсят обществен консенсус и да се допитват до опозицията.
Ако проислямистите паднат под 330 депутати, може да разбие твърдото партийно ядро на ПСР. А това може да означава „началото на края” за тази непоклатима досега еднопартийна държавна система. Политическата нестабилност или рехави коалиции могат да сринат и турската лира спрямо долара и еврото. Така че, ако кюрдите влязат в Меджлиса със 70-80 депутати, те се очертават като ключов фактор за формирането на следващото турско правителство, както и за бъдещето на политическата система - парламентарна демокрация или силна президентска власт. Може би тъкмо затова и точно сега Ердоган реши да се отрече от кюрдския въпрос - за да може да привлече гласовете и на една част от патриотично настроените турци, които иначе гласуват за Партията на националистическото действие (ПНД) и вота на колебливите десни избиратели.
Правителството натиска бойците на ПКК да напуснат безусловно страната и да кажат „сбогом на оръжията” и едва след това да изпълни поетите обещания. Какви точно са те, не се знае. Амнистия за всички политически затворници и освобождаването на Йоджалан? Засилване на местното управление в кюрдските райони, което може да отвори пътя на федерализма в бъдеще? Превръщането на Йоджалан в кюрдския Мандела, ако бъде помилван след постигане на мирно споразумение?
„Какво направи ИРА в името на мира? Погреба оръжията - заля ги с бетон. Направете и вие такава крачка!", съветва ПКК Ердоган. Но кюрдите вече не вярват на сълзи. Особено след реакцията на президента по време на епичната битка на кюрдите срещу “Ислямска държава”. Ердоган не скри, че очаква окупираният от джихадистите граничен на Турция град да падне всеки един момент. Той не пожела да помогне на обсадените, докато американските му съюзници им оказваха въздушна подкрепа. Това отприщи голяма вълна на недоволство сред младите разгневени кюрди, които излязоха на улицата по призива на Демирташ в Диарбекир и други кюрдски райони на 6-8 октомври м.г. Но масовите протести на т.нар. буреносно поколение, както наричат израсналите в ситуация на перманентна война млади кюрди, преля в насилие и погром и взе жертви. Кюрдите заподозряха, че може да бъдат употребени и предадени, затова кризата в доверието и от двете страни расте, подобно на напрежението преди изборите.
Сложният пъзел на кюрдския въпрос не може да бъде решен само с волята и желанието на Анкара. Парадоксално, но в очите на САЩ кюрдите в региона се превърнаха в по-доверен и надежден стратегически партньор от съюзническа Турция, за която на Запад даже битуват съмнения, че след време може да спре преговорите с ЕС и даже да излезе от НАТО.
Развръзката предстои, но само от продължаването на еднопартийната хегемония на умерените ислямисти зависи успешното приключване на трансформацията на режима на „нова Турция” до 2023 г. А дотогава следите от грандиозния корупционен скандал, разтърсил страната на 17 декември 2013 г., ще бъдат потулени в бунището на „старата Турция.”