Това е поредният документален разказ за Реставратора. Който се е родил като Бранимир Делчев. Завършил е с отличие специалността реставрация в Академията за изобразителни изкуства в Прага. И се е отказал от правото и поканата да започне като асистент академична кариера там. Над 20 години - до 1999 г., е реставратор в НХГ, а до 2012 г. - в Етнографския музей. Ползва се с авторитета на един от най-добрите родни реставратори. И със славата на чешит. Принизяваща го, тъй като е човек с мисия, с любов и идеи за родината си, с всеотдайност в работата.
Който цял живот е предизвиквал, а не е чакал съдбата си.
Не се досещам дума да може да обедини символния израз „на колене пред изкуството” с извършеното от Реставратора: плонж за спасяване на картина. Затова ще остана при реализма. Нещо, което при него значи повече - магически реализъм. Смисълът на плонжа му е коленичене пред изкуството, то представлява и смисъл на живота му. Но не се изразява в словеснодемонстративно олигавяне, а във всекидневно поведение и служене. Което в екстремни ситуации надхвърля възможните и допустимите граници на човешките реакции.
Летописецът в мене повелява: август 1983 г., място на действие: Националната художествена галерия, обичайната домашна арена на служителя й. Реди се изложбата „Пет века шедьоври на изкуството”. (Който е работил в музей или галерия, знае, че това е основно мъжка работа. Щото има и хамалогии и необходимост - при вечната оскъдица на средства, от импровизации.) Префърцуненото заглавие на изложбата не казва главното - тя е част от колекцията на Арманд Хамър. Реставраторът я нарича малката колекция на Хамър. Има и голяма, която ходи на гости при по-Големите.
Арманд Хамър е забележителен като единствения неспирен активен участник в писането на все още Главната страница на историята - 1917-1989 г. (1991 г. за СССР). Наричана тоталитаризъм, комунизъм, система и т.н. Роден е в 1898 г. в Одеса. Родителите му емигрират в САЩ. Но магиката на ареала на произхода остава за цял живот. В 1921 г. той се среща два пъти с Ленин за по 4 часа. Причината е обявената от вожда Нова икономическа политика (НЕП). Която осигурява на Хамър като първа стъпка моливна фабрика в Русия. После той поддържа непрекъснати делови и приятелски контакти с всички следващи съветски висши, а и по-малки, вождове - без Сталин, грузинецът няма западни приятели. Освен със съветските нефтеният магнат Хамър си е другарувал и с американските водачи Рузвелт, Рейгън и Буш-старши. Вечната му дружба има и икономическа, и политическа мотивировка. И макар да издава през 1988 г. мемоарната си книга „Свидетел на историята”, Хамър си отива през 1990 г., обвит с булото на слухове, предположения и премълчани тайни.
Наред с бизнеса си Хамър се слави и с колекционерството си, също обвързано и със СССР. Всичко туй кара родните ни конюктюрщици, верни на последната преориентация, да го представят като лош човек. (Тук се противодейства с коза за първия, винаги нечестно спечелен милион. Но, млъкни сърце!) Такъв бил, онакъв, свързан с Людмила Живкова, с масонството и т.н. Прозорливците са разбрали и защо: след смъртта му се оказва, че има повече дългове, отколкото авоари. Еврика: той затова е лош човек, щото не е бил истински капиталист.
С Реставратора ще представим делничния Хамър. Пък вие съдете. Изложбата става факт след смъртта на Л. Живкова. Но най-вероятно тя я е уговорила приживе. Реставраторът ми назова от художниците в нея Рубенс и Рембранд. Беше забравил за импресионистите Моне, Сезан, Мане, Реноар, Дега, Сисле, за Гоя, Жерико, Ван Гог, Гоген и др. Общо - 49 живописни платна и 40 акварели, пастели и рисунки. Информацията за изложбата не говори за пластики. Реставраторът си спомня как не могли да ги закрепят на поставки.
А те - скъпи и
опасно клатушкащи се
Накрая американската комисарка на Хамъровата изложба, която била и хубава, им дала лепило. След залепването при повдигане на пластиката потегляла цялата витрина. Комисарката ги успокоила чак накрая. Като впръснала със спринцовка течност, която разтворила лепилото. И им подарила и винтоверт - чудо невиждано за нашенеца галерист.
По-голяма мъка била само маслена картина с тежка бронзирана рамка. 250 кг - отсича Реставраторът, но май за него всичко нагоре от 100 кг е 250 кг. Докато я качват, всяко стъпало му изглежда последно - и за носачите, и за картината. Няма да уточняваме автор и име. Реставраторът я нарича „Дамата с херингите”, което стига. Окачват я на канталови струни, като се подсигуряват с две вместо обичайната една. Едва отдъхнал си, Реставраторът забелязва, че в залата влизат Хамър и комисарката. Първо виждане с тях за екипа, който реди експонатите. Нашият герой се отправя да ги поздрави. Но срещата на Изтока със Запада се отлага. Ухото му долавя неприятно характерен (може да е бил и характерно неприятен) звук. Който кънти като сигнал за тревога. „Дамата с херингите” е скъсала струна. И се кани да се строполи на паркета. Обилно намазан вечерта от домакина с паркетин. За да бъде лъснат преди откриването. По-бърз от мисълта си, Реставраторът плонжира и изминава последните метри по гръб. Акостира под „Дамата…” и улавя рамката на картината, задържайки я вертикално. Но всеки момент тя може да се катурне и платното да бъде пробито.
Възможно - поправимо, но с всякакви горчиви последици. Плонжиралият спасител и колегите му се втурнали и удържали картината. Чак тогава Реставраторът се сетил, че заради откриването е с единствения си официален костюм. И по сакото, и по панталоните му имало паркетин, достатъчен за една стая.
Като привършила суматохата, Хамър се обърнал към героя: Държа да бъдете на коктейла довечера. (Обикновено недостъпен за простосмъртните.) Да не обсъждаме жеста на Хамър, щото гледаме на света с очите на Реставратора. А те безмълвно отвръщали: Какъв коктейл? Как се ходи с това сако, а друго нямам. - Твърдо решил, че въпреки настойчивостта на поканата няма да отиде.
След някой и друг час в галерията се появило пиколото на хотел „България”, дето бил отседнал Хамър. И държало в ръцете си черен копринен костюм (лято е). риза, вратовръзка, чорапи, обувки. Реставраторът май по се изненадал, че всичко е „моят размер”. Око-кантар е възможният коментар. Или пък трябва консултация с ДС или ЦРУ.
„Направих се на конте и отидох на коктейла. А там Хамър - залепен за мене, любезен.” Но май приема и днес това за притворство, щото смята, че преизпълненият с топла вежливост домакин ненадейно му задал „убийствен въпрос”. Той бил: Имате ли мечта, драги младежо? Това следва да е обръщението на 85-годишния магнат към 34-годишния събеседник. А и въпросът е по-скоро банален за дистанцията във възрастта. И куртоазен. Според мене убийственото следва. Реставраторът „автоматично”: Моята мечта е като на всеки българин. Хамър: И каква е тя?
Реставраторът: Да имам стол на шведската маса. Което си е мечта и на космополита. Но неизречена. Следва реакцията на възпитанието: Хамър заръчва стол на обелкелнера, който го донася и държи, докато Реставраторът се настани. Било е и печелене на време. Хамър не е и предполагал, че Героят
ще се окаже
и зевзек
А и дръпнат, очевидно неприемащ ролята на специален гост. Тъй че останалата част от общуването протича безинтересно.
Все пак Хамър си изпълнил плана за засвидетелстване на благодарност. Връчва му цветна репродукция (снимка) на опазената картина. И на нея автограф с текст (Реставраторът цитира по памет): „Много се радвам, че когато става дума за такива красиви дами, и двамата сме готови на подвиг.” Тъй че и с посвещението го е приближил до себе си. Изобщо - изискано, като рицар на рицар. Освен това Хамър направил още един подарък - каталог на пълната версия на своята колекционна изложба. Сигурно Реставраторът е намерил задължителните благодарствени думи за поредицата жестове на магната. Но по-интересно е какво си е мислел, като прочел автографа на Хамър. А то било: „Чудех се как да му обясня, че за мене красива жена е неговата комисарка. И дали, ако я ухажвам, това ще се приеме като опит за обмяна на опит. Или като опит за нещо друго.” Но не казал нищо от това. А Хамър очевидно не умеел да чете чужди мисли. Особено усукани и опасно неблагородни като у Реставратора. Заради което не го включил в мемоарната си книга. Но сега ние запълваме този огромен и недопустим пропуск.