Това вече не е и новина, а социологическа константа: в България сме най-недоволни от живота. Евростат отчита, че удовлетвореността на българите е 4,8 пункта (скалата е 10-степенна) – най-ниска в ЕС. Челните места заемат скандинавците, към тях се присъединяват Нидерландия и Австрия. Нам пък правят компания португалци, гърци и хървати.
На пръв поглед логичен резултат – трудно е да си доволен, когато живееш в „най-бедната страна членка на Европейския съюз“. Макар че, от друга страна, вероятно има и щастливи българи, след като почти доближаваме петицата на 10-степенната скала. Статистиката обаче винаги е предпочитала множественото число пред единичността, индивидуалността, специфичността. Нещастните са мнозинство и този количествен показател скрива факта, че има все пак сред нас и такива, които не хленчат и не мрънкат. Тази е причината резултатът на Евростат за пореден път да изглежда непоклатим като гравитацията – винаги 9,8 g с всяко измерване и няма ускорение, което да го промени. Най-нещастни сме и точка.
Проблемът е, че някои от нас са най-нещастни не защото са бедни, финансово уязвими и малко потребяващи, а защото им иде отвътре. Прочее, отвътре като че ли иде кажи-речи на цялата ни нация – който се вгледа по-подробно в българските медии, няма да му остане друга алтернатива освен или да си тегли куршума на мига, или да спре да ги поглежда въобще. То вярно, че единствено лошата новина е добра новина, ама българските медии са направо подгизнали от „добри“ новини… Ако човек реши да измери процентно съотношението между мрак и светлина в тях, ще се окаже, че ние, българите, наистина живеем само от „тъмната страна на луната“. Няма лъч, няма блясък, няма топлина – единствено мътилка, студ и мраз.
Медиите обаче си имат оправдание – това се търси, а ние следваме не пъстротата на живота, а навъсеността на потребителя. Ровичка се той за лоши новини – ето ги!, – кои сме ние, че да му противоречим?! Нашата цел е не да го разведряваме, а да му угаждаме; иначе ще ни отсвири. А отсвири ли ни, офейкваме в небитието. Колко такива офейкаха, та се не видяха – то не бяха „Континент“, „1000 дни“, „re:tv“… Поради това му даваме това, което иска най-силно – лоши новини, демонстриращи човешката злобност, и развлекателни шоута, демонстриращи човешката глупост. Лош и тъп – такъв го смятат човека по нашите географски ширини, такъв го и пред(о)ставяме.
Да, прави са журналистите, нямаме вяра ние тук, в България, в човека. Присмиваме се на Максим Горки: „Човек – това звучи гордо!“ Глупости на търкалета! По нашенски думаме иначе: „Кога човек умре, тогаз добър става“ – това за лошотията; за глупостта отново друг акъл даваме: „Докато човек умре, все ум събира и пак без ум умира“. Няма, сиреч, мърдане; тук единствено смъртта те завежда в положителност. Но жив ли си, няма мърдане – или си лош, или тъп, а често и двете.
На това в психоанализата му се вика проекция – понеже нямаш вяра на себе си, нямаш вяра и на другите. С други думи, не харесваме човека, защото не харесваме себе си. А че не се харесваме ме открехна преди време ?вана Стоичков, сръбска преводачка от български, влюбена в нашата литература и филми, когато я попитах каква е разликата между тях, сърбите, и нас, българите: „Вие не се харесвате“, каза ми. И продължи: „Не се харесвате, затова не четете българска литература, не гледате български филми, не посещавате изложби на български художници…“ Да, окото ни е все в чуждото, като искаме да се сравним, все с големи го правим, че да се принизим – как било в Америка, как във Франция, как в Германия…
Това нехаресване Алеко ни го завеща. Неговият Бай Ганьо си е съща проекция; Щастливеца хич не е бил щастлив от българското си потекло, за царски потомък се е барал (на Иван Шишман), родителите му яко са го пазели да не се въргаля в калта с дебелоглавите българчета. Гледал ги през оградата с превъзходство, пременен в дрехи алафранга. На зрели години чувството се запазило и – хоп! – ето ти Бай Ганьо с всичко българско и мръсно. Алеко изчегъртва от себе си нашенското, проектира го в Бай Ганьо и задава матрицата на интелектуалното българско поведение, което е толкова повече интелектуално, колкото е по-малко българско и обратно. Разбира се, за мнозина български умове подобно нещо е недопустимо, но нито „Родно изкуство“, нито „Балкано-българският титанизъм“, нито „стрелците“ успяват да се преборят с могъщата Алекова сянка, създала като истински Франкенщайн непоносимото чудовище, именувано Бай Ганьо. Черен, по-черен, най-черен, Бай Ганьо Български – това е градацията. И тази градация непрестанно я отнасяме към себе си, ненавиждаме се с упоение. И с неудовлетворение…
Трудно обаче се живее все в черно, затова си създаваме и кристалнобяло – Дякона Игнатий, Апостола Васил Левски. Той е светиня, той е господ, скулпторът Александър Стефанов цитира такова изказване: „Българите нямат нужда от Господ – те си имат Левски“. Левски е нашият Христос (издаден е кинороман с такова заглавие), който се е жертвал за нас без колебание. Нему носим венци и се прекланяме, Бай Ганьо ругаем и от него се срамуваме, но не си даваме сметка, че като сме пренесли всичкото бяло върху единия и всичкото черно върху другия, ние оставаме празни. Празни и пусти като пустиня. И поради това не се харесваме – кой харесва пустинята, ако не е, разбира се, Лорънс Арабски или някой бедуин?! Затова се запълваме с всякакви чуждици – от Англия, от Америка, от Русия, от Германия… Белгийска антерийка, прусаци на Балканите, братушките, ситкомите – всичко чуждо, нищо свое. Кълчим се и имитираме всеки новопоявил се Голям брат – защото не щем да приличаме на себе си. И в цялата тази трагична пародия се само-ненавиждаме и себе-мразим. И нищо не правим, за да се оправим, защото от к’ъв зор? – нищо няма да стане, тая държава е пустиня, празнина, хиатус, яма, бездна, пропаст… А кой сее в пропаст, то е вятър работа, по-добре да иде да сее другаде.
Да, най сме нещастни в ЕС, така е. Но не единствено защото сме най-бедни, макар че и заради това, а и защото сме най-мразещи се. И убеден съм: баш от тая себе-омраза иде нашата бедност. От което пък следва: когато започнем да се харесваме, тогава и ще забогатеем…