Нам някак не ни се ще да забравим, че сме били жертви, нещо повече – непрестанно се фукаме, че сме жертви
И изборът на зрителите за любим филм във вековната годишнина на българското кино е… “Време разделно”! Киногилдията вероятно стърчи в сюрприз, макар че, честно казано, всеки от филмите, останали в топ 10, би могъл да заеме това място.
Обнадеждаващо е, че “Козият рог” го следва плътно разделеното време. Поне в две посоки: първата, че любителите на българското кино имат съзнание за стойностите в изкуството, следователно целият патос за това как ценностите са изчезнали от живота ни е – ако не лъжовен, то поне попресилен. Със сигурност не всички българи са в удовлетворителна степен ценностно ориентирани, но да се твърди в мащаб 1:1, че ценностна ориентация липсва на цялото общество е слух леко преувеличен, както би казал Марк Твен. Естетическата оценка е качествена оценка (макар в подобни шоута тази истина да не личи – все пак печели количеството), тя е жив пример за обратното движение на диалектическия закон: не количествените натрупвания водят до качествени изменения, а качествените натрупвания водят до количествени изменения.
Втората посока е, че ценностите, за които копнеят гласувалите в играта “Лачените обувки на българското кино”, се съсредоточават не в първата, а във втората част на фразата, по-точно в прилагателните им. С други думи, “българското” се оказва по-важно и копнежно от “лачените”. Националното измества глобалното, етното – лустрото. Добри Войников си е свършил работа, “Криворазбраната цивилизация” се е втъкала в душите ни. Затова беше повече от ясно, че прекрасен филм като “Осъдени души” е обречен в надпреварата – той може да влезе в десетката, но да я оглави е немислимо: не попада докрай под егидата на прилагателното “българското”, тъй примамливо за гласуващите. А това значи, че в избора, сторен от тях, достойна роля имат и други, извънестетически пристрастия, по-дълбинни, отпращащи към разгадки на нашенски специфики. Което ни дава право да разглеждаме 10-те филма не единствено като произведения на изкуството, но и като продукт на мечтанията, предразсъдъците, фундаментите, темелите, архетипите, импулсите и инстинктите на т. нар. масово съзнание. Като наше неволно разкриване.
Преди обаче да преминем към разкриването, нека спретнем две систематизации, също предоставящи информация от основен характер. Първата има историко-регистрационен характер: филмите в топ 10 са произведени в периода 1964-1988, златните години на българското кино. Проф. Александър Грозев във втория том на своята история на “Киното в България (1956-1969)” нарича този откъслек време на “по-зрели търсения и открития”. Тук има не пръст, а цяла длан изобилното филмопроизводство: киното е индустрия и то бележи постижения именно когато е индустрия, а не с по 5-6 филма годишно – една повече манифактурна, отколкото промишлена резултатност. Втората систематизация е с жанрово-тематичен характер: четири са комедиите сред избраните (ако към тях причислим и “Лачените обувки на незнайния воин”, в което не съм кораво убеден), шест са исторически, тоест представят “епоха”, както е на киножаргон (тук слагам – отново неуверено, филми като “Лачените обувки”, “Осъдени души” и “Господин за един ден”), четири са синхронни на времето, в което са създадени. Мелодрамите са четири, има две, нека ги назовем, епопеи, а за “Лачените обувки на незнайния воин” най би му отивала квалификацията “филм-карнавал”; не случайно откриваме доста прилики с филма на Федерико Фелини “Амаркорд”. Вижда се, че жанрово-тематично историята, комедията и мелодрамата преобладават, откъдето може да предположим (с много условност, естествено) какъв е вкусът на гласувалите български кинолюбители: сантиментален, патриотичен, ироничен. Което си е чиста проба разфасован вкус: излиза, че горделиво роним сълзи, подсмихвайки се язвително. Хич не може да ни разбере човек! …
Ако се вгледаме в изпълнителите, ще установим, че Тодор Колев е може би най-популярният български актьор. Странно е например, че нито един от филмите със Стефан Данаилов не влиза в десетката, макар те никак да не са малко. Вероятно поради това във финалната част на предаването “Лачените обувки на българското кино” организаторите решиха да му дарят нещо като минибенефис. Няма го и Руси Чанев с ключовите му роли (с два филма е, но не в центъра), а той е един от най-забележителните български киноактьори. Невена Коканова, голямата дива на нашето кино, също е представена с два филма, макар че в “Опасен чар” ролята й е по-скоро поддържаща. Но пък има филми, които са “звезден миг” в актьорската кариера на мнозина, който те никога повече не достигат. Като тези им звездни мигове са експлоатирани яко от телевизията: символният кинокапитал не се разпилява лесно особено във време на визуална доминация. Никой актьор и никой филм никога няма да се забравят.
Това, което изяви класацията, е, че българинът сякаш не забравя и собственото си травматично минало. Има някакъв уклон към мазохизъм да избереш за филм на столетието “Време разделно”. Особено ако си спомним, че най-напред заглавието на лентата е било “Време на насилие”; впоследствие романното наименование се приплъзва под филмовото. Нам някак не ни се ще да забравим, че сме били жертви, нещо повече – непрестанно се фукаме, че сме жертви. Личи и по упоритото ни настояване да наричаме робство една система, в която, вярно, робство е съществувало, но съвсем не като главен източник на производителна сила. Всъщност тогава сме били зависими селяни, чийто живот, разбира се, не е бил цветя и рози, но пък всеки е имал късче земя, което да го изхрани. Да припомня, че руските мужици, дошли да освобождават “поробените” си православни братя, се чудили какви са тия “помешчици”, които уж теглят игото. Заглождил се е в съзнанието ни някакъв мазо-чип, който все ни кара да се жалим и каем, и всичко, потвърждаващо и даващо мотив да се държим по такъв гърчав начин, бива адмирирано. “Време на насилие”, “Време разделно” – ех, какви сме юнак патиланци на историята! …
Макар че, в кръга на шегата, можем да речем и друго: в българските филмови среди все гърмят скандали, избухват свади, разменят се реплики. Та на този фон: дали пък “Време разделно” не е нещо като подсказка за днешното разпарчетосано състояние на киногилдията?
##########
В „Лачените обувки на българското кино“ „българското“ се оказва по-важно и копнежно от „лачените“
##########