- Кой всъщност е проблемът с Паметника на цар Самуил на пл. "Александър Невски" - че очите му ще светят нощем, че е точно на този цар, или че е точно на това място, проф. Дичев?
- Проблемът е в овладяването на българската култура от мутри, които наложиха един безцеремонен стил от времената на Държавна сигурност. Интелигенцията е премазана и маргинализирана, в медиите размахват бухалки брутални типове, шпицкоманди заплашват всяко инакомислие с пряка физическа саморазправа, а едни печени хора ти се смеят, че говориш за едни наивни неща, които не се изразяват в пари. Същото е с бутафорните крепости, които покриха страната, ликвидираха истинското наследство, същото е с градските проекти за алея на спорта и виенско колело в Борисовата градина в София.
- Нямало ли е наистина обществено обсъждане, или някои са го проспали, а сега изригват възмутени? И защо един служебен премиер, в случая проф. Близнашки, ще определя кое да е точно мястото за паметника?
- Вижте как ни се представя проблемът: служебното правителство (забележете - дори не редовно избрано!) било взело решение. Оттук нататък вече няма мърдане - паметникът се е превърнал в природно явление, с което трябва да се съобразяваме. Същия номер ни играят за много други неща - тук гласувано, там минали сроковете, там пък една буквичка в закона... Ако има здрав разум в правителството, просто утре ще гласуват тази паметник да бъде преместен в някоя градинка и точка. Защо не го правят ли? Защото смисълът на цялата операция е флиртът с крайната десница. На откриването се вяха знамена на ВМРО и се скандираше "Мизия - Тракия - Македония". Е какво, ще се плеснат по главата съседите ни и ще кажат "българи сме"? Падаме до идиотизма на Скопие. Съмнява ли се някой у нас, че Самуил е български цар? Аз не - вие? Тогава кой е врагът, с който се борят тия мутри?
- Но какво лошо има за 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил в София да има негов паметник? Комплексарско или не, няма само скопският дисниленд да си има Самуил, я.
- Освен прекрасните самуилови воини на Далчев, аз знам още три монумента в България, посветени на този владетел, има улици, училища, град. Още колко трябва да направим? И ако ще са 6 метра за Самуил, колко метров ще е по-великият от него Симеон? Двайсет? Най-страшна от всичко е бруталната атака, на която е подложен всеки, който си позволи да размишлява. Защо този мазохизъм, защо да правим военните си ритуали пред символа на поражението, унижението, избодените очи, края на българската държава? Защо все робства, геноциди, защо не нещо, което да ни вдъхновява? Странен е българският национализъм, на някаква субкултура прилича повече. По-лошото е, че с нея заигра традиционната десница. Тази година например г-н Борисов и г-н Москов (който се прочу с расисткото си изказване за циганите) ходиха на гара Буново при едно друго произведение на Александър Хайтов, посветено на "протурския тероризъм" - много специално място за партии като "Атака". Тия неща не са случайни.
- Явно не само стари, но и новите паметници чертаят дълбоки бразди на разделение в обществото ни. Има ли изход от тази ситуация, освен нещо като мораториум върху изграждането на паметници?
- "Паметник" у нас се възприема като на гробищата - "ще вдигнем паметник на татко". И как така няма паметник на Аспарух и в София, и в Русе, и в Каспичан - ужас, не уважаваме предците. По тази логика скоро цялото национално пространство ще се покрие с бронз. Нали не пропускате и интереса на самите творци и техните мениджъри - отива при съответния кмет, имам спонсор, казва, тук да ви направя един паметник на Крум Страшни, от вас само публичното пространство. Върви, че откажи. Я да видим защо кметът Петров е против хан Крум? Дали пък не е от ДПС... И машината се завъртва. Претрупването на пространството с монументалност банализира и в последна сметка подкопава значението на персонажа или събитието. Така беше с Ленинчетата и Димитровчетата преди 89-а - и пак по същите причини, заради едни инициативни скулптори и едни идеологически уплашени общини. Мемориалът изисква много мислене, широко обсъждане, международни конкурси, сериозна финансова инвестиция. И най-вече нужна е някаква идея, която отива отвъд почитта към персонажа и поднасянето на венци. Идея, която обединява общността, взема поука от миналото, обръща се към бъдещето.
- Добро решение ли е според вас да се обособи място за паметници на българските владетели – по подобие на Площада на героите в Будапеща, например? Или това е вече твърде архаичен подход за ХХІ век?
- Такива неща отдавна не се правят, това е естетика на ХІХ век. Но дори да си представим, че ще правим площад на героите, с какво точно е герой Самуил? Че наместо да иде да се бие, е умрял (според легендата) от разрив на сърцето? Пък и само царе ли ще са ни героите? Е, добре, да си представим, че искат да направят една алея на царете или нещо от сорта - това е цялостно урбанистично решение, което предполага някакъв ред, мащаб, замисъл. Соловата акция на македонистите със Самуил няма нищо общо с това, те ползват монумента не за постигане на национален консенсус, а като бухалка - точно както правеха комунистите навремето - плесват ти един паметник на Съветската армия, за да ти покажат кой е сайбията, и молчать, не рассуждать!
- Българските градове отдавна се освободиха от тоталитарните паметници, но пък по площади и градинки никнат "демократични" - като този на Светослав Лучников в градинката на "Цар Иван Асен II" в София. (Лучников е депутат от СДС през 90-те години на миналия век, правосъден министър в кабинета на Филип Димитров през 1992 г., един от апологетите на реституцията - б.а.) Как да изработим и следваме критерии за това кой е безспорен и кой е достатъчно достоен за увековечаване?
- Ако всичко у нас е приватизирано, то паметта ли ще остане обща? Събрали се реститути и вдигнали паметник на Лучников. Какво трябва да направим в такъв случай за Желю Желев, бог да го прости? Ако спазим мащаба на значимостта, той трябва да е сто пъти по-голям от Лучников, ама нещо не се явява спонсор. Пак казвам - цялата тази работа с персоналните паметници трябва да престане: трябва да мислим за мемориали, посветени на големи теми, които са важни и днес. Гениалната скулптурна група на Далчев, която споменах и която е пряко застрашена от близостта с кичозната грандомания на Самуил, е в този дух: показва ужаса от поражението, трагедията, която всяка война носи на обикновените хора. Наместо Лучников можеха да направят международен конкурс за мемориал на тема "Възстановяване на историческата справедливост", "Краят на страха", "Връщане в Европа", знам ли. А не тези ужасни скулптури в стил "паметника на татко", вече и със светещи очички.
- Дали честото усещане за кич, или късен соц при скулптурни и архитектурни решения в градската среда не се дължи на изостаналост на вкуса, ако мога така да се изразя, и на осакатено от клишета творческо въображение?
- Няколко пъти повтарям думата "международни". Докато тия работи се правят от наши хора, ще става все по-зле. В архитектурата е същото - нещо все не успяват да преведат заданието на английски, все се оказва, че чуждестранните участници в журито се разболели. И в университета, където работя, е така: практически не се сещам за колега, който да е чужденец в нашия факултет. Що за европейски университет е това? Все се надявахме, че живелите в чужбина ще разбутат нещата, но те се блъскат известно време в затворените врати, после отпътуват - или реално, или виртуално.
Нашият гост
Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София.
Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството.
Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница” (1999), „Черноризец Храбър” (2002) и „Димитър Пешев” (2005).