Двама мъже над средната възраст обсъждат в тролейбуса случващото се в Гърция. Говорят компетентно и половината пътници ги зяпат с интерес. Накрая единият сменя темата и пита: “Какво става в института?“. „Ходя на работа, но вече нито се интересувам, нито се ядосвам“, отговаря другият и слиза на спирката за „академичното градче“ на БАН.
В БАН отдавна цари безверие, а от дни - и социално напрежение. В държава като нашата, пълна с най-различни парадокси, вече дори не е странно/смешно/тъжно, че увеличението на заплатите с 40 лева предизвиква гняв.
Но тук няма да говорим за това, че увеличението на минималната заплата на 380 лева изравнява портиерите с техническите специалисти от академията. А ако на последните също им се повиши заплатата с 40 лева, те ще вземат колкото млад асистент. А ако и на него му дадат повече, той ще получава колкото професор - 500 лева. За последните трима - техник, асистент, професор, пари няма. Нито в държавния бюджет, нито в този на БАН, който е с „дупка“ от 5 млн. лв. Така че по щатна таблица на академията е все едно дали си портиер или учен.
Чувала съм всички аргументи за мързеливите професори, за неработещата академия, която мрънка за пари, а нищо не предлага, че имаме нужда от съвременна наука, а не от соцмоделирани институти мастодонти. Знам и другите - че вече 25 г. държавата не успява да каже какво иска от учените си и да им постави конкретни задачи и приоритети, че дава пари за заплати и не се интересува от потенциала на институтите, че с поредица от бездейности успя да изгони „мозъци“ и остави тук хората, които нямат никакъв избор да избягат... Имам и отчетите - колко милиони левове печели академията от чужди проекти, че вместо за апаратура ги дава за ток и такса смет, че на българския бизнес му е все още по-изгодно да купува чужди патенти, отколкото да инвестира в свои, и т.н., и т.н.
Всъщност всичко е вярно - за мързела, за беднотията, за успешните ни проекти, за страха от държавни реформи. Само че БАН и нейните над 6000 души удариха дъното. Когато едни 40 лева пратят хората на дъното на отчаянието, това е трагедия - личностна, управленска и обществена. Гласовете сред учените, че държавата иска да закрие БАН, са все повече. А и какво да си помислят, когато пари за младите няма, но в същото време се заделят по 2600 лева за пенсионирани академици. Те трябва да получат заслуженото, без съмнение. Но как се прави наука оттук нататък с по 500 лева месечно? И може ли изобщо да има наука само с проекти?
В БАН не им трябва откритие как трябва да работят професионално. Трябват им правила - нови. Трябва им държавно обвързване и контрол. Трябва им свежа кръв. Трябва им нов обществен договор. Иначе след няколко месеца пак ще си говорим същото и ще цъкаме (всеки според гледната си точка), че държавата или няма 5 млн. лв. за науката си, или пълни „ненужна каца“.