Когато бях малка, баба ми ми разказваше истории за чумата. Страшни истории, предавани от поколение на поколение, все още запазили ужаса от масовия мор, въпреки отминалите векове. След това родителите ми ме успокояваха, че слава богу, науката е напреднала, изобретени са лекарства и тези болести вече ги няма. Като малко по-голяма прочетох „Мога да прескачам локви” на Алън Маршъл - историята на момче, което се разболява от детски паралич. И пак се успокоявах, че слава богу, науката е напреднала, измислена е ваксина и аз, за разлика от онова момче, ще мога да си прескачам локвите, колкото си искам. Защото съм ваксинирана и няма да се разболея от паралич.
Трийсетина години по-късно имам усещането, че съм попаднала в машина на времето с дефект в механизма, която ни е запратила обратно в едни тъмни, мракобесни векове със заклинания, крастави жаби и клокочещи казани. Без наука, без лекарства, без ваксини. Времена, в които се налага министърът на здравеопазването да „размагьосва” обзетите от атавистичен страх родители и да ги кандърдисва да си ваксинират децата. Е, пожелавам му успех.
Някак естествено съзнанието ми прави паралел между т.нар. антиваксъри (плюс привържениците на домашното раждане и всичко в тази стилистика) и другата, по-семпла част от българския народ, която ръси със захар, къпе се в чудотворни извори и планира живота си според това, което е казала баба Ванга. И едните, и другите отхвърлят десетилетия научни изследвания и разработки, стъпвайки с един крак в Средновековието (а понякога и с два). Но докато вторите са сравнително безобидни и, общо взето, никому не пречат, първите могат да бъдат опасни. Те са образовани и с претенцията да знаят всичко по-добре. Стига им да се поразровят в интернет и да се понадъхат в някой форум със съмишленици, за да добият самочувствието на по-вещи от учените и лекарите, които са си посветили живота на това. Лошото идва, когато тази „вещина” се упражнява върху децата. И последствията тепърва ще ни се стоварват - под формата на епидемии от морбили, менингит и какво ли още не. Все болести, които уж бяха почти изчезнали.
Иначе „назад към природата” е чудесен повик, здравословният и природосъобразен живот, без излишни химии - също. Аз самата давам антибиотик на детето си само ако наистина се налага - всичко на всичко веднъж за десет години. И вярвам в правото на всеки да се храни с прана и слънчева светлина, ако така е решил. Вярвам също в майчиния инстинкт, в способността вътрешно да усещаме кое е добре за децата ни, в правото да се усъмним в предписаното лечение. Само ми се иска да не ги превръщаме в опитни зайчета и да не излагаме живота и здравето им на опасност, вдъхновени от поредната интернет мания. И тук, както и навсякъде, ключовата дума е баланс. В противен случай природа и примитивизъм стават синоними. А ние не искаме това. Или поне се надявам да е така.