Цивилизацията има своите неудобства - не може да отидеш при някого и да му речеш - дай два лева, защото ми трябват
Пуска си човек понякога телевизия в предобедно време и го огласят женски подлайвания “Уау, уау, уау!”. И вижда как късополи дамички кръжат около свое прясно гримирано подобие и възклицават над макиажа му. Тези същите, като се спънат, вече не произнасят доброто старо “Опа!”, а казват “Упс!”. По-изтънчено им идва. Изречението им напоследък не започва с протяжното “амиии”, а го замества респектиращото “по принцип”.
“По принцип аз розово червило не си слагам, но аз сега с тази нова визия… като цяло… ме отваря.”
“Като цяло” също им е любимо, както и “в смисъл”. Те не изглеждат, а имат визия и не чувстват, а емоционират. При тях се водят диалози от сорта:
- А сега да те питам нещо лично - любимият човек до теб усмихва ли те?
- Да, като цяло. В смисъл той ми дава много емоция. По принцип приятелят ми не държи само на визията в мен, а на емоцията.
Тези емоционални, принципни и смислени създания са най-редовен обект на внимание от страна на дневните телевизионни формати, чиито водещи “по принцип” и “като цяло” олицетворяват типажа, който в театъра се нарича “енженю наив”. Простодушна наивница. На нея й отива все да не знае и да пита, да се учудва, да кима благоговейно като слуша по-умните, и възторжено да се смее за щяло и нещяло. Впрочем енженюто е винаги в усмихнато състояние. Толкова е доволно да събеседва, че не може да събере устни. А има и едно национално тв енженю, което в редките случаи, когато не е усмихнато, остава с полуотворена уста. Като в готовност за целувка. В неговите възприятия вероятно такава е визията на съблазнителката. Гледала е на кино как артистката, застане ли така, “любимият човек до нея” веднага й нанася целувка. А може и да сме мнителни. Може пък такова положение на устата да се дължи на запушени синуси или на неизвадена овреме трета сливица…
Навярно би се намерило и някакво медицинско обяснение на съждение, произнесено с типичното за безупречното енженю недоумение: “Странно как Великден винаги се пада в неделя, а Гергьовден винаги се мести. Тази година е в петък. Да е честит празникът на всички именници!”
Неподготвено и непосъветвано го изръси това нещо. Дано постфактум се е намерил доброжелател, който да му светне на енженюто, че Великден безспорно винаги е в неделя (неслучайно руснаците наричат този ден от седмицата “воскресение”), но тъкмо той като дата се мести, докато Гергьовден си е все на 6 май и не помръдва, както Никулден, Димитровден и пр.
А как ви се вижда следната “визия”: Едно енженю в ефирна рокля бавно тича през пустинята - репортаж за пустинната роза, която, видите ли, “нямала бодли”. (Има си хас, въпросната роза е пясъчно образувание.) Русите му къдри романтично се повяват, ръцете му се волно се мятат като криле в полет. След като оставя зрителя доволно дълго да се наслади на гледката, птичката се обръща към камерата и в близък план проговаря с човешки глас: “Пясъкът е господарят на пустинята. Навсякъде само пясък, пясък, пясък…”
Руският класик Антон П. Чехов споделя, че най-възхитителното, простичко определение на морето чул от едно дете. Казало: “Морето е голямо.” И ние сме така възхитени от откритието, че в пустинята има само пясък. Тя затова е пустиня, нали?
Ей такива едни пленителни визии пробуждат емоции в предобедно време. Но “по принцип” и “като цяло” на енженю зрителят може да се натъкне и нощем. Телевизиите предлагат и такъв асортимент. Тук ще се въздържим от цитати, само ще се опитаме да опишем погледите на събеседниците - кой от кой по-изявен на културното поприще - бляскави интелекти, личности, на които най не ти иде отръки да заговориш на “ти”.
Енженюто обаче интимничи с тях и по-лошо даже - не им дава думата. Говори то, суетно си слуша гласа, а те само го гледат. Гледат го с онези очи, обърнати навътре като древноегипетски портрети. Със същите очи чуждестранният политически елит наблюдава някои наши изтъкнати държавници. Много внимават да не би да издадат какво си мислят. Понеже няма да е учтиво. И никак протоколно.
А дадена категория зрители, анонимни и ненаблюдавани от никого, изпитват онова усещане, познато на здравия в присъствие на недъгавия. В неудобство, съжаление, конфуз извръща очи от енженютата. Сиреч в случая - присяга се към дистанционното и сменя канала.
Проф. Любомир Тенев, светило на театрознанието, казваше, че погледът на актьора, очите му са толкова значими, колкото и словото, което произнася. Шекспир пък от своя страна в една от комедиите си поднася ироничната реплика: “Когато една жена говори, то ще рече, тя мисли!” По негово време може и така да е било. В нашето телевизионно време обаче ще си позволим да се усъмним… И да си зададем класическия въпрос “Какво да се прави?”
Какво друго може да се направи при драстичното осиромашаване на държавата, освен да се наложи данък, глоба някаква? Ето, в радиото, например, старите говорители помнят, че за грешка при четенето им удържали от заплащането. Защо пък сега да не се вливат в хазната пари от финансово обложената глупост? Защо за нехайството и дивотиите по пътищата, да речем, гражданинът шофьор бива санкциониран парично, понеже вреди на ближния си, а гражданката, която облъчва населението с публичното си празнодумство, да бъде привилегирована и недосегаема? Защо СЕМ дебне за вредителство върху подрастващото население чрез показ на насилие, недопустими сексуални сцени и пр., а глупостта снизходително подминава? Дали не я и толерира, а?
Сложно ще се окаже обаче. Непосилно дори. Ще се наложи предложението да се одобри от парламента, а когато неговите заседания се предават по телевизиите, или дори само се отразяват в новинарските емисии, също ще подлежат на облагане. И затова принципно, цялостно, смислово и емоционално не ни остава друго, освен да възклицаваме. “Уау! Уау! Уау!”
“Ние жените” по ТV7 беше едно от най-успешните предавания за нежния пол. Снимка АРХИВ