Трудовата дискриминация у нас е повече по родителски и възрастов, отколкото по полов признак
Тези дни попаднах на изключително вълнуваща новина. 26-годишна жена взела участие в Лондонския маратон, докато била в месечен цикъл. Дотук няма нищо кой знае колко необичайно, само дето жената решила да бяга без тампон и да се лее на воля (извинете). Не за друго, а в знак на протест срещу табуто и дискриминацията на жените в месечен цикъл. Триумфален акт на свободно волеизявление (и кръволеене) срещу мизогинията, оковите на фармацевтичните гиганти, общественото лицемерие и каквото там още се сетите. Ами така, де!
От тази вдъхновяваща новина научих две неща. Първото е, че явно жените в месечен цикъл са дискриминирани и извън рамките на примитивните племена (което определено беше новост за мен). Второто е, че когато човек реши да се почувства дискриминиран и съответно да протестира – дори не му е нужен повод. Той ще си го измисли, ще си го отстоява, ще се бори за него до последна капка кръв, така да се каже.
За съжаление, почти всички важни за жените каузи са отвоювани (поне в Западния свят), а революционният дух е като мерака – за него няма спирачка и възраст. Понеже вече не й се налага да се бори за право на вот, на мнение, на влияние, на самостоятелност или на професионално израстване, съвременната феминистка се бори за други неща – за правото да ходи с грим, без грим, с гащи, без гащи, с тампон, без тампон, или каквото друго се сети, поводи бол. Само посмей да намекнеш, че всъщност никой не й е забранявал тези неща.
В България ситуацията все още няма този размах. Едно - заради социализма, който малко зорлем набута на жените равенството в ръцете и ги направи кранистки и комбайнерки. Друго - заради патриархалните традиции, които всъщност са само лицето на един добре организиран матриархат, в който Свекървата коли и беси. Трето – заради модата на разни домакински гурута като Кобилкина, които предефинират брака като форма на легална проституция. Четвърто – заради чалгата, която наложи кариерата на „златотърсачка” като най-подходяща и благодатна за едно младо момиче.
Извън тези стереотипи, милиони жени живеят, работят, правят кариера, гледат деца, забавляват се, с други думи – имат по-важни неща за вършене от това да си търсят поводи да се чувстват дискриминирани. И в този контекст, предложението на министър Калфин за закон за равните възможности на работното място стои леко кухо и висящо. Не че няма случаи на дискриминация на работното място – има. И всеки може да си потърси правата по съдебен ред и според досега действащото законодателство.
Ако има дискриминация, тя е насочена по-скоро към майките, отколкото към жените въобще, т.е. не е по полов признак, а по родителски. Допускам, че един баща, който по някаква причина отглежда сам малкото си дете, ще се сблъсква със същото нежелание на работодателите да го назначат и съответно да му плащат болнични. Дискриминация има и по възрастов признак, доколкото за хората над 35 години е значително по-трудно да си намерят работа. Или по отношение на хората с някакъв вид увреждания. Нещата са малко по-сложни от простото делене на „мъже” и „жени”. Борбата за равни възможности – също. И не се изчерпва с приемането на един формален и пожелателен закон, уви.