Унгарците са били бежанци, преди 20 години са посрещали бежанци, но днес не знаят какво да мислят за бежанците
Мигрантите не искат да останат в страна, където местните живеят бедния си животец
Мъчително е да се гледа как бежанци се хвърлят на релсите на унгарска жп гара, както го направиха в началото на септември, когато влакът, който си мислеха, че ще ги откара до Австрия, бе спрян от полицията в Унгария, за да бъдат прехвърлени в лагер за задържане. Причината за отчаянието на мигрантите е, че не искат да останат в страната, където унгарците са обречени да живеят бедния си животец.
Аз самата често съм се чувствала така - да ми иде да се хвърля под влака само като си помисля, че съм унгарка. И мнозина изпълнени с меланхолния мои сънародници успешно са го правили. Хората, идващи от Сирия, определено не са настроени самоубийствено. Те са гладни за живот. Само че не вярват, че могат да го намерят тук.
Източна Европа не е ол инклузив луксозен хотел, на който мнозина от другата половина на континента се радват. Ние сме по-скоро в нискобюджетната част на пазара, където се самообслужваш. Не че е съвсем зле. Има ги някои аспекти на европейския начин на живот, понякога дълбоко провинциален, понякога доста изтънчен.
Унгария не е видимо бедна страна. Но тя е едно разочаровано и разочароващо място, което е "виждало и по-добри дни", където има старомодни мании и обсесии, с едва работеща бюрокрация, крехка икономика и корумпирани политици.
"Тези дни играя нова игра", ми каза приятелка. "Гледам новините по телевизия с гръб към екрана и само по говора мога да позная кой политик от коя партия е. Ако обвинява правителството за бежанската криза, значи е от опозицията. Ако хвърля вината върху ЕС и законите му, трябва да е от правителството.
Несъмнено това е лесна игра. Приятелката ми е чувствителна жена, която от много години организира живота на висши представители на международни благотворителни организации с офиси в Будапеща - време, в което е видяла пропуски в работата им. И понеже е умна, е забелязала, че макар Европа да не знае какво да прави в икономическо и културно отношение с бежанците, то някои с удоволствие ги използват във вътрешната политика.
Ако искате да разберете дали унгарците проявяват поне малко добрина към тези бедни създания, вървете на гара "Келети" и вижте купчините от дарени стоки, раздавани от растяща армия доброволци. Но ако се интересувате от различните форми на лицемерие, влезте във фейсбук, за да видите публикациите на унгарски интелектуалци, парадиращи с нарцистичната си любов към човечеството и отвращението си от правителството.
Да се представяш за изтъкнат човеколюбец не е трудно. Доста по-трудно в тези дни е политик, особено ако твърди, че е консервативен, патриот и християнин, да покаже състрадателно човешко лице и в същото време да успокоява разтревожените си избиратели. Съчувствието е минимално изискване: Ако го нямаш по рождение, трябва да се научиш да се преструваш. Само че правителството на Виктор Орбан дори не се мъчи да се преструва. Тази "очарователна" лидерска жестокост има тайни симпатизанти.
Ще ги откриете из долнопробните барове в Будапеща. Те са институция, която може да съществува само в тази страна: кръчми в изоставени сгради и свободни парцели в стария еврейски квартал, стъпили на избледняла австро-унгарска слава. След няколко питиета, когато падат маските на политическа коректност, носени през останалите дни, те тихо се сплотяват, за да кажат "каква умора" е за тях тази "мръсна тълпа" около гарите и размотаваща се в центъра. "Нямаш представа колко ми е писнало от Орбан. Но нека Бог му помогне да довърши по-бързо тази гадна ограда по границата", казва един от тях след четвъртата бира.
Без значение дали този някой е фен на оградата, либерален политик, отвратен от премиера ни или жител на Будапеща от средната класа, жаден за самоуважение и обиден на международните медии за отразяването на кризата с бежанците. Дълбоко в сърцето си унгарците искат да принадлежат към нация от борци за свобода.
Да се борим за свободата и моралната победа - това е религия, с която сме отгледани в Унгария и около която сме изградили националната си идентичност. За разлика от предишните два пъти, когато се възприемахме като световноизвестни борци за свобода - през 1956 г., когато стотици хиляди унгарци избягаха от комунизма в Австрия, и през 1989 г., когато хиляди източногерманци се добраха до Австрия въпреки същите такива огради, този път нямаме шанс да сме добрите момчета.
Екстремната ситуация не позволява на Унгария да прилага правилата на Европейския съюз и да овладее мигрантската вълна. Но в комбинация с управляващата ни смес от агресивна самоотбрана и прикрита самоомраза това означава, че нямаме избор, освен да се превърнем в "лошите". Всичко, което ни остана, е забавлението от размяната на ролите - от герой да се превърнеш в злодей.
"Ужасна е тази ситуация с мигрантите. Какво мислиш ти, миличка", каза ми майка ми по телефона. Което значи: "Какво да си мисля аз - една пенсионирана начална учителка в малко градче за всичко това. Кажи ми ти, мое голямо момиче, живеещо в столицата."
Майка ми знае какво е да си бежанец. Преди 20 години, по време на конфликта на Балканите, семейството ми живееше до южната граница на Унгария недалеч от изоставени неотдавна съветски казарми, превърнати в лагер за унгарци, бягащи от войните. В крайна сметка всички настанени там се изнесоха на Запад или се установиха на друго място в Унгария и лагерът бе затворен.
Този път, подобно на други в Унгария и в Източна Европа, майка ми трябва да преразгледа схващанията си миграцията, за Европа и европейците. И може да ползва съвета ми. Няма да се плаша да й кажа, че аз самата понякога не знам какво да си мисля.
* Авторката е преводачка и писателка, написала романа "Угро-финският вампир". Статията й е публикувана в "Ню Йорк таймс".