Кръг от 10-15 грантови НПО-та, в които са се разроили 20-30 души, на разменни начала се номинират, автономинират, възхваляват и възхищават
Убиец с номинация за „Човек на годината“ - извратени ценности и пошло обслужване на чужди донори. Това би могла да е лаконичната оценка за поредната обществена гавра от страна на Българския хелзинкски комитет (БХК).
Но иззад този псевдограждански цинизъм надничат далече по-едри и значими въпроси. Въпроси към всички нас като гражданско общество - за критериите, авторитетите, меродавността. Защото това, че организация от типа на грантовите НПО-та, които с милиони долари са превърнати в инструменти на чужди държавни и лобистки интереси, върши нещо скандално по отношение българската държавност, история или национални интереси, няма нищо изненадващо. За каквото им плащат, това ще вършат, докато има обществена търпимост у нас към подобни прояви.
По-интересно е да се вгледаме в манталитета на подобни „класации“, прогласяващи гръмко някого за „човек“, „мъж“, „дама“, „политик“, „банкер“, „кмет“, „най-добър град“ или каквото и да било „на годината. Но колкото и да са разнообразни като тематика; колкото и значими или недотам да са техните организатори, има поне две общи черти между всички тях - обслужват силните на деня или тези, които си плащат добре. Изключения, разбира се, има, при това не едно и две, но те само потвърждават правилото. Защото повечето подобни класации у нас имат по-скоро ведомствен харкатер, отколкото легитимност, почерпана от общопризнат престиж, обективност и авторитет.
Типичен пример за това са многобройните класации на БХК. Всичко се върти около един и същ кръг от 10-15 грантови НПО-та, в които са се разроили 20-30 души, които на разменни начала се номинират, автономинират, възхваляват и възхищават. Няма нищо лошо, проблемът е в претенцията за „последна инстанция“ с общонационален характер. Получава не просто вавилонско смешение на ценности и порядък в обществото, а волно или неволно манипулиране на общественото мнение.
Много въпроси повдигат и класации от типа „политик на годината“. По принцип един политик е политик и си върши добре работата, когато защитава определени ценности и управленски модели, заради които една част от обществото го харесва и подкрепя, а друга част - не. И това не е свързано непременно с постигането на мнозинство, спечелването на избори или заемането на висш държавен пост. Напротив, в дадени моменти много по-значим от гледище на обществената полемика или защитата на националните интерес може да е политик, чиято партия е в опозиция или пък въобще няма партия, но влияе на обществените процеси с мнение, идеи, инициативи. Родните класации обаче не търсят подобни измерения и са просто абонамент за действащи властници. Наградите се присъждат не толкова за личността, колкото за поста, който заема. Та нима не бяха какво-ли-не „на годината“ Петър Стоянов и Иван Костов, докато бяха на власт? А след това?! Следващите властници.
Другият щекотлив въпрос са критериите - рядко се прилагат обективни критерии като доказани достижения и безспорни факти. Всичко е в ръцете на интерпретаторите, които трябва да моделират според ведомствените възгледи, амбиции и цели поредния някакъв „на годината“. Няма как да си обясним например, че бившият банкер Цветан Василев беше обявяван под овациите на банковата гилдия неведнъж за „банкер на годината“. Ако имаше обективни критерии, вероятно по-обоснован в случая би бил приз за „спонсор на годината“.
С казаното дотук не искам да отричам или пък да обвинявам многобройните годишни класации в различни сфери на живота. В крайна сметка те са и едно цветно изключение в навъсеното и озлобено всекидневие. Но не бива да се превръщат в мяра за обществена оценка или авторитет. Поне докато не станем свидетели на истински общонационални класации, организирани от обективни и безпристрастни институции, в които авторитетно жури отсъжда по сравнително обективни критерии.
Антибългарщина
Няма антибългарска кауза през последните две десетилетия, която да не е била активно пропагандирана от БХК. Като започнем от измишльотините за някакво „македонско малцинство“ в България, минем през откровеното застъпничество за сепаратистите от ОМО „Илинден“ и стигнем до агресията срещу Българската православна църква и активното подбудителство и съучастие в пагубния църковен разкол, организиран и проведен от правителствата на Филип Димитров и Иван Костов.
*Авторът е председател на Института за модерна политика